А за Караянчева съдбата е безмилостна, жестока…

Цвета Караянчева не само, че няма как да бъде председател на следващото Народното събрание, но ще пропусне да бъде депутат в него. Това е не просто тежка загуба за парламентарния живот, а загуба за самия живот, за самото битие. Както знаем от слабата литература, когато с главния герой стане нещо лошо, пейзажът около него започва да посивява и помрачава, понеже няма как да пекне слънце и пропеят птички без този човек.   Ходенето пеш например – отново ще бъде само и единствено ходене. Същата физическа скука, в която слагането на единия крак пред другия и непрекъснатото им редуване те отвеждат до едно място. За едни щастливи месеци Караянчева беше направила така, че да промени радикално пешачеството и да го извиси като политически акт. Да тръгнеш пеш и да не се качиш в метрото на Борисов (то, разбира се, е негово, така както дете получава за рождения си ден шеметна влакова конструкция) беше истинско опозиционно приключение. Тъкмо да стигнем до онзи момент, в който картата за метрото да се замести от членска карта в ГЕРБ, но пропуснахме и това.   Сега с празен поглед слушаме механичния глас, който да каже – следваща спирка, Джеймс Баучър: какво е този сънен глас пред мощното възклицание – еми ходи пеш, бе! Нататък по пейзажа: килимите в Министерския съвет. Тяхното весело шумолене и текстилна готовност да се отправят към различни точки в провинцията – свършено е и с тази работа. Те вече няма да могат да бъдат дарявани, когато са съвсем износени, и вместо да се доизносват, ще зеносват. Грижливата ръка, която ги местеше изкусно спрямо стадия им на живот към все по-обезлюдени места, където да не им се чумерят на вехто, а да стъпват бодро по тях, също няма да упражнява регионалния си фън шуй. Не е фън тая работа. Само голям шуй.   Нататък: какво става с архаичните календари от две и някоя, които бяха командировани към старческите домове? Как хубаво беше измислено: хем деменция, която да не разбере, че календарите са от 2005-та, хем красиви пейзажи, които са непреходни, защото тъкмо в тези години човек има нужда да почувства някаква вечност. И за това няма кой да помисли. Хвърляйте, хвърляйте…Изхвърлете всеки боклук от Министерски съвет и Народното събрание, дайте го на безжалостната чистачка, която, оставена без надзора на Караянчева, да прави каквото си ще.   Накрая, идва краят на абревиатурите. Човек тъкмо да схване малко дефиниции от премиера, а сега нито той, нито дефинираните. Ще трябва да се свиква на нов парламентарен живот, ако това е живот въобще. Под мостовете не шумят…И тъй нататък.   Автор: Райко Байчев   Източник: Actualno.com