Путин успя да убие руската култура
Чудесният съветски поет Евгений Евтушенко има едно веднага запомнящо се стихотворение, озаглавено „Ты спрашивала шепотом“ („Ти попита шепнешком“). Всички, които обичат тази творба обаче, я помнят като „А что потом?“ („А после какво?“) според нейния рефрен.
Ако приемем, че безусловно интересната жена, която е лирическата героиня, е алегория за Русия, време е да попитаме и ние, истинските любители и ценители на руската поезия, литература, музика и живопис: „А что потом?“.
Русия ще загуби войната и ще се върне там, откъдето тръгна
Да предвидим какво ще се случи с държавата Русия – това не е трудно. Тя ще загуби войната, която започна в Украйна. А сетне ще се върне там, откъдето тръгна преди половин хилядолетие. Ще можем да обобщим жизнения път на тази държава по следния начин.
В началото бе московското княжество, събиращо от останалите руски княжества „дан“ за хановете на Златната орда. Иван Трети прави „Московия“ независима от Ордата, а Иван Грозни я обявява за своя лична „вотчина“ („бащиния“), която той има правото да плячкосва без оглед на всякакви закони.
Това мутренско формирование е преформатирано от Петър Велики в диктаторска империя под името „Россия“, в която всички са крепостни включително аристокрацията. Свободни хора, вземащи автономно своите решения и предприемащи нови инициативи, стъпили върху закрилата на закона и частната собственост – такива в „Россия“ няма.
В съседна Европа обаче те стават водещ типаж и в първите десетилетия на 19-ти век техните умонастроения проникват дори в тази страна, съставена от горе до долу от роби. Тези умонастроения са твърде хилави и Русия остава в плен на робството и на производните от него диви обществени нрави и до днес, с някои прекъсвания. При липсата на модернизаторските нагласи (напълно сбъркани, но поне обявени), характерни за Петър Велики, Александър Освободител и комунистите, перспективата пред Русия е да възпроизведе диващината на стара Московия.
А после какво?
Това е политическата картина, която ще рисуваме „потом“. В нея няма нищо, за чиято загуба би било прилично да страдаме. Подобна е философско-идейната картина. Още в средата на 19-ти век европейските гласове на хора като Белински и Херцен остават маргинални и заглушени от разрушително-революционните и маниакално-реакционните.
Първите са убедени, че всичко трябва да бъде разрушено веднага, за да отиде властта пряко в ръцете на „народа“, който ще преустрои робския руски мравуняк в някаква федерация от свободни хипи комуни. Това, разбира се, е въпиюща глупост, като се има предвид за кой „народ“ иде реч – за огромна еднообразна маса, която с енергичното съдействие на своите царе и императори се е превърнала в неграмотна, дива и робска стихия. От другата страна са реакционерите, които развиват не по-малко дивата идеология за това, че Русия е единствената страна, вече постигнала истинското християнство. Тя, следователно, единствена няма причина да се развива повече. Идеална си е. Нейното предназначение, за разлика от европейските ѝ съседи, не е да се развива, а да ги спасява тях от ересите на индивидуализма, разединението, науката, напредъка и частната собственост.
Накратко, като гледаме политическото и идейното наследство на Русия ние знаем „что потом“: предстои ѝ дълго (ако не и вечно) битуване в рамките на дивачеството и варварството. Тук няма никаква политическа или идейна загуба, нито драма за човечеството. Какво обаче да правим с нейната култура – с онова уникално възвисяване на духа, което между 1820-те и 1990-те години дефинира рамките на съвременната европейска култура? Как след края на войната да мислим за стотиците творци от Гогол до Амираджиби, от Мусоргски до Шнитке, от Кандински до Лисицки, от Пушкин до вече споменатия Евтушенко?
Това очевидно не са диваци и варвари, но днес виждаме как след всички техни усилия не само тяхната държава, но и тяхното общество, техните съотечественици са стигнали до най-зловонните дълбини на най-дивото варварство.
В началото бе Печорин, а в края – Пригожин… Как се осмисля това?
Русия ще е изчезнала. А руската култура?
Започнах тази статия с въпроса „А что потом?“ през октомври 2022 година… и спрях, тъй като нямах представа какъв е отговорът. Вече имам.
В близкото бъдеще Русия няма да бъде на нашия радарен екран по начина, по който беше в продължение на столетия. Ще е изчезнала. Тук е и отговорът, който ми убягваше през последните девет месеца: ще можем да осмисляме великата руска култура така, както осмисляме писменото наследство на Класическа Гърция. Онази държава отдавна не съществува, нейният език е „мъртъв“. Но има едни около 200 години, случили се преди над две хилядолетия, които завинаги остават вградени в основата на европейското съзнание.
Двата гръцки века започват с Талес и приключват със смъртта на Аристотел и с поглъщането на гръцките полиси от империята на Александър Македонски и после – на Рим. Между Талес и Аристотел са натъпкани всички, за които може да се сети човек – от Сократ и Платон до Аристофан, Софокъл и Тукидид. Онази Гърция я няма и никога повече няма да я има. Тези имена обаче ще знаем, докато по планетата бродят човеци.
В случая с Русия също говорим за едни (непълни) два века. Покрай Наполеоновите войни образованата руска класа открива Европа. И веднага си дава сметка, че наблюдава цивилизация, много по-висша от онова, което мъждука в Москва и Петербург. Следва могъщо културно сътресение, което поражда в Русия една чисто европейска култура. В началото тя е имитативна: Пушкин и Лермонтов очевидно копират Байрон и Шели, а Белински е очевиден следовник на Шелинг и Хайне. С развихрянето на Гогол обаче тази култура се отърсва от имитацията и излиза отпред на европейската. В края на следващия век голямата британска писателка Айрис Мърдок ще обобщи: „Всички ние произлизаме от „Шинел“ на Гогол“.
Между повестта „Шинел“ на Гогол и спечелилия „Букър“ роман на Мърдок „Морето, морето“ се разполагат елегантността на Тургенев и Чехов, проницателността на Достоевски и Бунин, размахът на Толстой и Солженицин, „магическият реализъм“ на „Майсторът и Маргарита“ и „Алтистът Данилов“, звънящите като камбани стихове на Есенин и Евтушенко, „народната“ романтика на Шукшин и Распутин, пронизителният стил на Бабел и Замятин, майсторската сатира на Аверченко и братята Стругацки… И още, и още, и още. Музиката изостава, но след появата на „Могучая кучка“ тя мощно нахълтва на европейската арена, за да постави същинското начало, малко по-късно, на романтизма. На този етап в микса се включват и изобразителните изкуства, вградили се в основите на европейските школи на експресионизма, абстракционизма, футуризма, фовизма, конструктивизма.
Сталин прави възможното, за да ликвидира всичко това, но то продължава въпреки неговите усилия. Не се отказват да творят Ахматова, Шостакович, Булгаков, Пастернак. Родените в началото на Сталиновия терор след неговата смърт се превръщат в поколението на „шестдесетниците“, които са се опитали, макар и неуспешно, да включат СССР в подновеното търсене на свободата в световен мащаб. Две десетилетия по-късно, пак от тях произлизат последните големи руски писатели, заявили се по време на „перестройката“.
Европа в Русия беше убита
И после – нищо. От днешните активните писатели можем да се сетим за Пелевин, когото никой никога не е виждал и за когото нищо не се знае, и Акунин, който отдавна не живее в Русия. Значими музиканти и художници няма.
Свърши. Пресъхна. Няма повече. Няма и да има.
Защо? В случая с Древна Гърция знаем какво се е случило: империите са удавили градските средища на културно развитие, подчинявайки ги на своите политически императиви. Знаем ли какво стана в случая с Русия? Знаем, защото стана пред очите ни. Случи се официалното убиване на Европа на територията на Руската федерация.
Предшествениците на Путин, колкото и малоумни да изглеждаха някои от тях, никога не се отрекоха от европейската цивилизация. Напротив, повечето от тях твърдяха, че са по-европейци от европейците: по-прогресивни, по-справедливи, по-отдадени на научно-техническия прогрес. Докато съществуваше идеята, че Русия е част от Европа, колкото и самобитна, никакви преследвания и репресии не успяваха да убият нейната европейска по съдържание култура. Комунистическата власт дори влагаше огромни средства в изкуствата. Голяма част от резултата беше откровена плява, но едни 5-10 процента бяха както трябва.
Владимир Путин се оказа човекът, който успя там, където се бяха провалили дори откровени сатрапи като Николай Първи, Александър Трети, Сталин и Брежнев: успя да убие руската култура.
Обиден от това, че в началото си бе подритван от световните лидери, Путин бързо се отказа от идеята за европейска Русия. В началото издигна като идеолог Владислав Сурков, който обясни на руснаците, че са ужасно тъпи и затова се налага да бъдат управлявани не демократично, а от „вертикала на властта“. После Путин лансира Александър Дугин, който на свой ред обясни на руснаците не само, че са тъпи и трябва да бъдат тъпкани, но и им разкри техното предназначение като народ и държава: да сеят смърт.
Няма да има Русия, но културата ще остане
Накратко, посланието на Путиновата идеология е: „Вие сте уникални тъпанари и вашето единствено предназначение е да срещнете смъртта, докато носите смърт за други хора.“ Както наскоро разясни висш руски свещеник, обръщайки се към руските мъже: „И без друго ще пукнете от пиене, по-добре ходете да мрете на фронта в Украйна, да има поне някаква полза от вас.“
Няма как в тази атмосфера да вирее каквато и да е култура, камо ли онова, което беше великата руска култура. Всичко европейско в руския народ е счупено, а обществото е заменено от дива тълпа, почитаща жестокостта, смъртта и разрухата.
Да свикваме отсега. Няма да има Русия. Възможно е да изчезне и руският език, превръщайки се в „мъртъв“ като древногръцкия или латинския. Руската култура обаче, разгърнала се между 1820-1999 година, ще остане. Ще я почитаме по начина, по който почитаме гръцката култура, развила се между раждането на Талес и смъртта на Аристотел.
Автор: Евгений Дайнов, Дойче Веле
