Художествената литература рядко е скучна. Например: ражда се идея небивалица и колкото по-безумна става, толкова повече слава събира; хора с власт, без, от близо, далеч, медии, институции… се суетят край нея, докато стане реалност. Накрая – нищо. Всички са отгледали огромна глупост. Нито са щастливи, нито по някакъв начин имат полза от нея. Този сюжет, застъпен в многобройни романи, има две продължения. Оптимистичен – на финала хората съзнават глупостта си, самоиронията им подсказва надеждата втори път да не правят така. Песимистичен – не я съзнават, след което се озъртат за нова, на която да се посветят.
Сагата с пилона на Рожен е подобна. Национално знаме с
площ 1 декар ще са развее на стълб 111 метра висок
Диаметър в основата – 3 метра. Кратер върху поляната – по-голям. Повечето българи разбраха едва сега за начинанието, когато багер започна да унищожава тревата. Но истината е, че то тече от месеци, а идеята е подкрепена от хиляди дарители, общественици, дори и държавата. Зад нея стои смолянска фондация, която преди това е направила пилон в Разлог, пърформанс с опънато голямо знаме в Родопите и т.н. И защо е всичко, каква е целта? На сайта на инициативата четем: „Пилон Рожен ще е най-високият в Европейския съюз и ще бъде поставен на внушителната надморска височина от 1430 м. 14-mu по височина в cвema. Cuмволизира пробуждането на духа. Hовото начало, om което uмаме нyжда днес, е въnлъmено в цuфраmа 1. Така националният флаг на България ще се развее на най-високия пилон на най-високото място в цял свят!“. Пилонът щял да е притегателен ценmър на българския патриотизъм, вgъхновенuе за нацuяmа, гордост, ще развива туризъм,
качената на 111 метра „енергия“ щяла да се „усеща в цяла Българuя“…
Метрите били 111, понеже 111 000 квадратни километра е площта на България. Но това не е всичко. В основата му ще има карта с административните области на страната. Всяка област ще бъде с гравирано „послание към бъдещето“. Текстовете са предоставени от администрациите и представляват според организаторите „палитра от емоции“. Подчертавали „приноса на всеки регион към развитието на България и нейната история и култура през вековете“. Опредметени нещата изглеждат така: „Оттука започва България“ за област Шумен;
но България почва и от Видин:
„Оттук започва България – посети и остани!“; Бургас: „Морето не е измислица и щастието съществува“; София (област, не град): „Туптящото сърце на България – ритъма на бъдещето!“ И т.н. Някои от изреченията са плод на детски конкурси, така детски недомислици (без подрастващите да са виновни, разбира се) са оставени, без майтап, да пребъдат във вековете. Трябва да се отчете, че в асамблеята „Знаме на мира“ навремето имаше далеч по-голям вкус.
След всичко това коментарът може да бъде само един: Що за глупост? Защо? Тъй като някои от качествата и състоянията в живота не подлежат на измерване и логическо обосноваване, нямаме намерение да доказваме, че всичко това е наистина глупост. Тя просто е факт, а интелигентните хора я усещат.
Все пак може да бъдат казани няколко „по-дребни неща“. Да унищожаваш такава чудна природа с бетон и метал,
завинаги!, е непростимо – естетически и интелектуално!
Да възпитаваш по този начин родолюбие е и смешно, и обидно! Такава „еманация на духа“ до мизерстващата обсерватория в съседство (вместо да й помогнеш) – … (липсват налични думи, с които да се опише). В крайна сметката темата опира до това кой какво може да прави в България. Оказва се, всеки – всичко. Просто някой решава, взема си съответните разрешения и действа. Така утре край Рилските езера може и „първа площадка в света за посрещане на извънземни“ да се появи.
На финала отново литература. „Изведнъж в небето над Борисовата градина се чу шум и бавна сянка се понесе над дърветата, а нямаше и следа от облак. Всички мигновено вдигнаха глави нагоре. Българското знаме, носено от 300 дрона, както обявиха в новините после, летеше в небето над нас. Най-голямото българско знаме, кандидат за Рекордите на Гинес. Имаше нещо странно в цялата гледка, нещо като постапокалиптичен филм, в който всички времена са се смесили. Дроновете жужаха тържествено, теглейки знамето, чийто край се не виждаше. Отдолу някакви хора с гащи и пушки от XIX век хвърляха капите си във въздуха и викаха урааа“. Откъсът е от „Времеубежище“ на Георги Господинов. Никога не ще се разбере изкуството ли имитира живота или животът – изкуството.
Автор: Николай Иванов, „Сега“
