Чрез изкривяването на времето все по-често се чува сантиментални чичаци, сънуващи „твърдата ръка“ и завяхващи лелки да говорят как трябва да се върне казармата. Мантрата прилегна като ръкавица на всякакви национал-популисти, готови и майка си да продадат – или пратят в казарма! – за проценти. Нищо че отлично знаят, че днес държавата няма пари да поправи дори само покривите на рушащите се поделения. А едни от най-големите радетели младежите да бъдат затваряни зад бодлива тел и вдигани в 5:45 ч за физзарядка имаха тяло и вид на кашалоти…
Причината, видите ли, е, че там момчетата „ставали мъже“. А сегашните младежи затова си епилирали краката, скубели си веждите и нямали никакъв праг на търпение – защото отменили казармата.
Не ми се иска да обсъждам сегашните млади. Те са такива, каквито са и точка. Точно както сегашните коли се различават от волските каруци с четвъртити дървени колелета. Вероятността да ги накараме да се държат като нас, обличат като нас или да имат косми по гърдите като нас е точно колкото вероятността да се върнат волските впрягове.
Всъщност бе точно обратното – 18-годишен, все още носейки покрай човката жълтото от идеализма на ангелите (или ако предпочитате – на децата), там ти за пръв път челно катастрофираше. Довчера слушал плочи или чел Селинджър, директно потъваш до всички възможни дъна и всички изкристализирали най-лоши черти на човека, такъв какъвто го градеше „развитото социалистическо общество“.
И, остави това, ами се налагаше спешно да се пригодиш към тях. Защото си затворен зад портал, пазен от въоръжен караул. Иначе умираш – понякога буквално.
Не харесвам хора, които разказват за казармата. Винаги у мен е извиквало едно съжаление: „Боже, това май са си останали най-“цветните“ и вълнуващи случки в живота им“. Колко тъжно…
Ще си позволя обаче три кратки подтеми – само за илюстрация защо съм толкова категоричен и не приемам „друго мнение“ по въпроса със задължителната военна служба.
Извращенията
Казват, че в армията на Царство България извращения от стари към млади войници почти не е имало – били привнесени у нас на върха на щиковете на победоносната Червена армия. Не знам така ли е.
Задължението обаче да се чанчат, да се гонкат, да се действат, юркат, гърбят новобранците заварих в пълна степен. А новобранец си, докато не ти дойдат на теб новобранци, които ти с нетърпение си чакал, за да почнеш ти да издевателстваш.
Казвам съвсем ясно и убедено: задължителната наборна военна служба в Народна Ребублика България бе катализатор на всичко най-гнусно и низко, дребно, мерзко и мишковско у човека… Видях как скромни селски момчета, когато разхлабят най-горното копче на куртката, смъкнат колана и пуснат мустаци, се превръщаха в неподозирани зверове.
Парадоксът в армията бе, че едно същство – само на база това, че е родено с година по-рано (изключителна заслуга, няма що!) можеше да доминира и се гаври с друго същество. Както се сетите! Някой, когото не познаваш, дошъл е от друг край на България и, в крайна сметка нищо не си му направил…
В Н-ското поделение в София (така бе прието за секретност. Мога да ви кажа кое е, но после тлябва да ви разстрелям, б.а.) имаше някакъв легендарен изрод – Смоко… Някъде от Петрич.
Помня как едно момче тегло теглеше по простата причина, че когато го питаха още първите дни откъде е, каза – от София.
– Откъде бе, сине майчин?!
И той посочи панелните блокове отсреща срещу полка. Жална му майка – стъжни му се животът! Защо, щото не беше като нас – дошъл отнякъде от при козите?
В устава изключително мерзко беше записано, че войникът не може да бъде закачан по никакъв повод един час след лягане и един час преди ставане. Т.е. – останалите часове от нощта можеш да правиш безкрайни сапунки (това е, когато разтваряш десетки сапуни във вода и миеш по особено щадящ начин с вода дървеното дюшеме), да бръснеш портрета на Ботев, или да чистиш сняг, впрегнат в пружина от креват. Ако не ви хрумвало, последното е просто – няколко новобранци с коланте се привързват към пружината и стават… снегорин. С който се минава плацът през нощта. Това правехме – не да сме разучавали някакви тънкости на военното дело, които някой ден да ни изправят срещу врага. Дрън-дрън!
През деня пък старшината ни заключваше в една адуитория с табла и карти за белот. И изчезваше някъде да се налива. Добре че не се запали сградата примерно, или някой не получи някаква криза – стояхме заключени отвън от сутрин до обяд, докогато са „лекциите“.
Според вас това мъж ли те правеше? Не, правеше те дребен тарикат, който постоянно гледа да осъществи глагола, втъкан от най-горен ред в ДНК на Българската армия – скатавам. Задължително трябваше да скатаваш.
Една от цаките – когато пообръгнеш малко, е че никога не трябва да стоиш със заблеян поглед в нищото. Намери си една метла и ходи със забързана крачка нанякъде! Или по-точно – наникъде. Това ти дава известен шанс да не те чанчат и да избуташ и този ден.
Ходих на гости на един близък в подление с много шофьори – то и нашето беше такова – но видях как са измислили да спят (след като цяла нощ може и да не си успял по гореописаните причини). Ляга шофьорът под камиона и си връзва ръцете с въжета за диференциала. Като мине шапкар или стар – да ме прощават – ама и те умни почти колкото диференциала, гледат – все едно войникът лежи и работи нещо си под камиона. Така се спеше – вярно, леко изтръпваха ръце и посиняваха, но пък беше ефективно.
Само тук пушачите са с предимство. Като не пушиш:
„О-о, Миланов, я отивай да помогнеш да разтоварят еди кво си!“
Голям проблем за старите войници, както и за повечето органични същества бе храната. Или по-точно честата й липса. Когато „старият“ те праща до столовата за пореден път за „нещо за ядене“ и ти не можеш да намериш нищо въпреки молбите…. И въпреки че си на 18 и ти се реве, защото не знаеш какво следва… Сега може да звучи смешно, но не беше.
И в крайна сметка се добираш само до някакви гнили ябълки или хляб (за себе си изобщо и не говорим да помисляш ял ли си!) и той ти изреве в лицето:
„Аз да не съм кон, бе! Това ли ще ми носиш за ядене.“
Не ти оставят много варианти, освен:
- а) да намериш истинско по вкуса му гурме – салам, русенско варено, или
- б) да измислиш нещо да се скатаеш.
Например друг „стар“ да те вземе под покровителството си и да не те дава на въпросния стар. Всякакъв размах на личността, прочетени книжки, собствено мнение, някакви екзистенциални борби – всичко отива на кино, ако нямаш твой си стар. Да те чанчи, да те юрка, но да те пази от Смоко и другите развратени стари.
Моят например беше някакъв от Пловдив – градски тарикат, за когото чейнджът и куклите с банкноти на еквивалента на тяхната „Магура“ (вече съм го забравил) бяха някаква еманация на личностното развитие. Ама добър си ми беше…
Само при нас едно момче си преряза вените, но го спасиха. Това от спално помещение – 45 – 50 души. Но всички помнят случая с редник Булиев, когото бяха надували с компресор, за да се „забавляват“… Ясно през къде. Колко ли други смъртни случаи, инвалидизации на съвсем млади мъже, опити за самоубийство е имало – един Господ знае.
Забравих да кажа, че заради многото извращения все пак по едно време се взе решение и новобранците бяхме отделени в новобрански батальони. И всички гореизредени случки стават, след като уставът ни пази, т.е. – отделени сме. Представете си, ако не бяхме. Или ако бяхме в пословични „черни батальони“ като Триъгълника на смъртта – Елхово, Грудово (днес град Средец), Звездец и пр.?!
Добре, заключил си едни млади хора зад бодлива тел, без да са извършили нищо наказуемо, държиш ги там две от най-добрите им години. Но второто най-долно нещо бе
Ангарията
И тук дори не говорим за специално създадените за целта родове войски като легендарните Квартирно-експлоатационни части (КЕЧ) – ама че гнусно заглавие, за да накараш едни деца да ти работят.
Каквото и да ви говорят, казармата в онзи ѝ вид беше неизчерпаем извор на милиони часове човешки безплатен, при това младежки труд. Никога, ама НИКОГА не съм виждал военен, който да си вдигне фаса. Не – на тях в чипа им беше, че там Винаги Има Някой, който ще направи това. Защото този някой е едно просто лъснато канче, което за нищо не става, освен да ходи по плаца, да ти събира скапаните фасове.
Взеха ни войници във вторник, а в събота заран ни строиха на плаца за важно съобщение. Беше краят на септември, началото на октомври, мрачна студена есен, гадна, каквато само в Софийско може да бъде….
„Войници, всички сте гледали онези стари кадри, в които свързочници клети тичат зимата с катушката на гръб и полагат кабел. За да дадат връзка...“
„Умри, но връзка дай“, беше безумният некрофилски слоган на свързочните войски.
И понеже това били стари времена, и понеже ние сега сме съвременни и модерни, част от прекрасния нов свят,…
„… ще изкопаем на ръка едни канал от тук до Ихтиман.“
И в него ще положим кабел!
Копахме канала на ръка цялата останала зима – от първите дни на октомври до пролетта. Това се развива в края на ХХ век, когато не само са изобретени и станали масови съответните машни, ами голяма част от тях дори дремеха в наличност в съседния двор – т.нар. Авторемонтен завод (АРЗ).
Не… Ние блъскахме вакарелските замръзнали поля с кирки – оттогава разбрах израза „да мръзнеш като вакарелски спирач“.
Имам спомен само как копаеш с кирката сякаш цяла вечност. А когато дойде ред някой все пак да те смени, не можеш просто да пуснеш дръжката. Защото пръстите са се вдървили по формата ѝ… Просто ги вадиш през горния край на дръжката – както си стоят, заели кръглата форма на доскорошния ти захват. И така си стоят.
Кражбите
В казармата се краде по вертикала (само вижте успехите на руската „великая и ньепабедимая“) и по хоризонтала – помежду си. Сигурно ако можеше, щеше да се краде в радиални или някакви други зависимости.
Крадяха се гащи. Ползвани. Нямам представа защо.
Но истината е, че ако ти откраднат например ножчето за бръснене, сутринта на развода ти трябва да си гладко избръснат. Винаги. Освен и ти да откраднеш от другиго – нямаш много варианти. Да не говорим за извращението, че всички лъснати „кубета, нула номер“ сутрин на същата тази проверка трябваше да показваме… гребенче.
И до днес ми се ще да попитам стратезите със зелени чорапи: какви точно цели постига и коя военно-тактическа наука ги караше да настояват 18-годишни пикльовци нула номер всяка заран да показват, че имат гребенче. Ден след ден…
В казармата е чудесно, ако може да съучастваш в кражби. Имахме артелчик (този, който отговаря за склада с продоволствията), който с гордост показваше книжка с нещо като 250 дни домашни отпуски… За сравнение – за 2 години служба ти се полагат 20 дни, другото всичко е – награди! Имат право да ти ги дават взводният, ротният, началник-щабът, командир и зам.-командир на полка – еднолично и по тяхно усмотрение. Няма административен съд, където да обжалваш.
Затова вероятно за него бе рахатът при гаджето, а за нас оставаше ястието, известно като „медузи“ – някаква блудкава мазна консистенця, в която плава един брой медуза – къс лой. И цялото това нещо носи гордия комплимент „телешко с грах“ примерно.
Понякога посредством особено усърдно подмазване и раболепничене пред артелчика можеше да постигнеш чисто физическото си оцелявате, като изкрънкаш храна за „стария“. Или, не дай Боже, за себе си.
Друга история за кражбите…
Всички камиони в поделението никога, ама НИКОГА не излизаха на учение. Казвам го с цялата сериозност и се подписвам – никога… Полкът се водеше свързочен, но поради някаква причина шофьорите бяха повече от радиотелеграфистите.
Та, полкът се състоеше сигурно някъде от над 40 камиона – ако правилно помня, към 48, но да не хиперболизирам. Повечето „джугани“ – разновидности на ЗиЛ, или ГАЗ-ки с подвижни радиостанции, антени, симетрични диполи и прочее простотии. Които още тогава бяха толкова морално остарели, че няма да ви разправям. Но това дори не е тема сега….
През целия ден войниците имаха задължението да ги лъскат. Мажехме гумите с вакса – нещо което гумите, казват, никак не обичали, но кой ти гледа – важно е на военния да му е кеф как светят!
Ние денем ги лъскахме, други нощем ги издояваха.
Когато накрая нощем или денем – все тая – се обявеше тревога, палеха 4. Че-ти-ри!
Най-отговорно ви казвам, че това съм го живял – не съм го прочел в някой сайт. До портала често от тях стигаха два 2. Два.
Два джугана, с които ние ще поддържаме боеспособност, ще крепим Варшавския договор, ще „умрем-но-връзка-дадем“… За сравнение, всичко което ви разказвам, става в години, когато натовските съседки вече разполагаха със ситеми АУАКС.
Двигателите и всякакъв сорт дюзи и филтри умираха като простреляни, защото нафтата беше постоянно допълвана с парафин. После явно възникваха нови нощни „нужди“, пак се оттакаше и пак се допълваше… За да има – да го кажем по-нежно – за отклоняване. Така в крайна сметка в резервоарите се оказваше само парафин. А като пръснеха на земята от нашата „нафта“, самите ГеСеЕм-чици се забавляваха, че оставаше жълто петно, плюс онези малки издайнически топчета, които и сега понякога може да видите в дизела в България.
Тези пък, които са на бензин, биваха допълвани с нафта. Защото бензинът едно време – без екокомпонентите, беше къде къде по-скъп от дизела. Ама нафтата нали помните – тя първо е „кръстена“ с парафин. После – бензинът с нафта.
Всички тези огромни машини първо или не палеха, или ако случайно изкюфкаха, кретаха няколко метра и рухваха (после шофьорите си имаха занимание да чистят до другия опит за запалване).
Рухваха точно както моята вяра: че някой поддържа тази над 100-хилядна система заради любов към Отечеството или загриженост за него. Или, че тази система – дори да иска – би могла да направи каквото и да било за споменатото Отечество.
Не, към края на соца и началото на т. нар. демокрация армията бе напълно нефункционална и деморализирана, с извинение – пасмина от сърдити, заключени без вина хора.
Разруха, разпад, дребен тарикатлък, всекидневни падения, за да отървеш кожата, крадене и… Разруха прим.
Автор: Стефан Миланов
Източник: „Клуб Z“
–