Различен прочит: Раждането в България, разчекнато между XIX и XXI век

През 2022-ра година медиците на „Шейново“ помагат на бял свят да се появят общо 2774 бебета.     Две от тях все още не са при биологичните си родители и макар тази сага да върви към своя край, неизменно изниква въпросът как от болницата ще гарантират, че подобно нещо няма да се случи отново. Отговор дойде от директора на „Шейново“ – д-р Румен Велев – който разясни, че вече е въведена допълнителна бумащина при изписването на бебетата. Разясненията му звучаха малко като обясненията как се използват новите карти за градския транспорт, но нямахме време да разсъждаваме в тази насока, защото д-р Велев пусна втора бомба.       Той подчертава, че ще бъдат въведени модерни, цитираме, практики, при които ще се насърчава присъствието на бащата на раждането и ще се използва техниката „кожа в кожа“. Дотук нищо лошо, напротив! Лошото е, че рутина, утвърдена в Европа още от 70-те години на миналия век, в България се представя като „модерна“ и като някаква колосална крачка напред. Идеята, че мястото на мъжа не е в някоя кръчма, а в родилна зала, се заражда дори по-рано – в 50-те години – и постепенно започва да се налага и на практика. Само след има-няма двадесет години процентът на мъже, които са свидетели на раждането на собственото си дете, на много места в Европа като Великобритания и Скандинавския полуостров гони 80, че и 90 на сто. Заедно с това излизат и куп проучвания, които доказват, че присъствието на мъжа в родилното оказва положително влияние на родилката, успокоява я, дава ѝ кураж и ѝ демонстрира, че не е сама в това трудно и доста болезнено начинание.       И, да, присъствието на бащата би могло да предотврати размяна на бебета, но това далеч не е най-важната му роля в родилна зала. Практиката „кожа в кожа“, която явно тепърва ще се въвежда, вече е морално остаряла и заместена от „Необезпокояван първи час“, когато раждането го позволява. Неонатолозите посочват, че така дишането и сърдечният ритъм и на бебето, и на майката се стабилизират, хормонът на стреса се понижава и се повишава окситоцинът – хормонът на любовта. Проучванията по темата отново датират от 70-те години на миналия век, не че е особена изненада, но за сметка на това структурата на родните родилни болници сама по себе си не позволява контакта „кожа в кожа“. Всичко това трябва да ни говори достатъчно докъде е развита родилната помощ в България. Тя до немалка степен е не в XX, а в XIX век с дехуманизираните си схващания що е то раждаща жена и има ли тя почва у нас. И сега с ритници и шутове тя, помощта, ще трябва да наваксва десетилетия.     Още по-страшното е, че нищо от това най-вероятно нямаше да бъде въведено, ако не беше бруталната човешка грешка, разменила две бебета.       Бащата щеше да е все така низвергнат от раждането на собственото си дете или, ако желае обратното – щеше да плаща щедри суми и да обяснява на близки и далечни познати, че гледката няма да му съсипе половия живот. Майката от своя страна все така щеше да мярва бебето си за секунди, след което също да бъде принудена да си доплати за „ВИП стая“. А след като цялата родилна одисея приключи, родителите се прибират и слушат разкази на свои приятели от чужбина, които и са били заедно в родилна зала, и веднага са видели детето си, и са били с него през цялото време и накрая дори не са олекнали с едно малко състояние пари.     Засега ни предстои да видим дали д-р Румен Велев ще сбъдне добрите си намерения и ще побутне и „Шейново“, и родилната помощ в правилната посока. И да се надяваме, че тази една птичка може и да направи пролет.   Автор: Мануела Геренова   Източник: webcafe.bg