За правителствената ротация през март се говори все по-интензивно още преди нейния падеж. Сякаш основният проблем пред кабинета „Денков“ в последната третина от живота му е как той ще се трансформира в кабинет „Габриел“, а не какво точно работи. Но това е начинът на съществуване на подобен тип управленска коалиция по неволя, при която голяма част от енергията отива за поддържане на самата сглобка. Тя ще е още по-успешна, ако ротацията успее да продължи живота ѝ.
Този компромис разбират и преглъщат голяма част от избирателите на „Продължаваме Промяната“ и „Демократична България“, които плащат голямата част от цената му. Втурването в битката за постове при ротацията обаче има неоправдано тежък ефект. Когато на преден план излиза спорът кой какъв пост да заеме, залогът на компромиса поевтинява. И тук започват да губят вече не само ПП-ДБ, а и ГЕРБ.
Къде е истинската власт
Защото как да си обясни българският гражданин, че е много важно за Мария Габриел освен премиер след 6 март да е и външен министър? Как да си обясни и това, че Николай Денков, освен вицепремиер, според договорката, трябва да има и някакъв особен ресор или дори пък да е външен министър, макар че е нормално да е образователен, какъвто е бил? И проблемът не са просто кариерните амбиции на тези политици. А че тези амбиции са твърде евтини, защото за всички е все по-ясно, че и в сегашния, и в следротационния кабинет истинската власт не е в правителството, а в партийните лидери, които крепят сглобката.
Личните амбиции за постове в следващото издание на компромиса са само лъскави играчки на хора, оказали се повече или по-малко по заслуга на обстоятелствата в изпълнителната власт. Денков не можа да уволни вътрешния министър Калин Стоянов заради полицейското насилие по време на протестите срещу футболния съюз, както искаха от ДБ. Той не се раздели и със здравния министър Христо Хинков, който поведе лична битка с шефа на „Пирогов“, зад когото пък твърдо застана ГЕРБ.
Едва ли и Габриел като премиер ще има автономията сама да решава дали някой член на кабинета да си ходи при министерски кризи в нейния мандат. И това е съвсем нормално в една де факто коалиция, в чието правителство партийните лидери дори не участват. (Асен Василев, макар и съпредседател на ПП, от месеци се е „департизирал“ и е вече харесван от всички коалиционни партньори в управлението, а като действителен член на коалиционното политбюро от страна на ПП се изявява главно Кирил Петков.)
Как точно ще изглежда бъдещият кабинет
По-важно е каква ще е структурата на новия кабинет. Дали той ще остане без съществени промени, както настояват ПП-ДБ, или ще има по-отчетливо влияние на ГЕРБ в него. Важно е също дали ДПС, което неизменно твърди, че не участва директно в управленското мнозинство, а само в евроатлантическото парламентарно, няма да заздрави позиции. Защото например Бойко Рашков от ПП-ДБ „освети“ вътрешния министър Стоянов като човек на ДПС и обяви, че няма да гласува за новото правителство, ако този министър запази поста си.
Впрочем в сегашното правителство публиката така и не разбра освен разпознаваемите няколко негови членове кой чий е. Формулата за експертност бе опровергана не само от Рашков, но дори и от министър Хинков, когато той бе признат за човек на ДСБ, след като вече обяви, че няма да участва в правителството след ротацията. Ако в кабинета „Денков“ номерът „бал с маски“ що-годе минаваше, при кабинета „Габриел“ той става вече невъзможен. А и при мандата на ГЕРБ сякаш не е много желан. Партията на Борисов има нужда да покаже на собствения си електорат, че най-сетне е управляваща, след като досега постоянно отстъпваше, бидейки първа електорална сила.
Още повече, че има да се печелят политически дивиденти. Ако в мандата на Мария Габриел България успее да получи дати за еврозоната и пълно членство в Шенген, колкото и заслуги за това да имат и предишното правителство и финансовият министър Василев, активите ще си приписват главно в ГЕРБ. Както когато България влезе в НАТО при Симеон Сакскобургготски и в ЕС при Сергей Станишев. А това ще е залог за ГЕРБ не само да продължи евентуална следваща ротация, но и да избере да се яви на избори или в нова управленска конфигурация, разполагайки вече с пълна евроатлантическа легитимация.
Дългосрочните назначения
Основната спънка пред кадровите претенции при ротацията обаче може да се окаже по-голямата картина от кадрови договорки. Тя няма как да не е част от баланса на кадровите назначения на около 80 души в регулаторните органи, които са особено съществена и далеч по-трайна от нетрайните кабинети власт, при това далеч по-неразличима политически.
Неслучайно се отлага цял ротационен мандат механизмът за кадрови подбор в рамките на сглобката. Както не престава да натяква Бойко Борисов – нищо не е договорено, докато всичко не е договорено. Така че капризите на Габриел с външното министерство и на Денков с особения вицепремиерски ресор може да бъдат джиросани в баланса на регулаторната власт, особено когато зад нея обича да наднича невидимият коалиционен партньор ДПС.