На всеки човек и адът, и раят са му в главата. Въпросът е кое ще вземе превес, казва пред БТА Христо Мутафчиев. Поводът е премиерата на новия му моноспектакъл „Боже мой“ в Народния театър.
При мен, честно казано, дяволите понякога повече подскачат, но пък ангелите ги спират, казва с усмивка актьорът. Самотен мъж на маса в бара се обръща към останалите посетители. Оказва се, че барът е на Юда, а мъжът е Христос. Или поне така твърди… Защо? Какво иска да постигне, ако е той наистина? Режисьор на представлението е Стоян Радев, с когото Мутафчиев постави и „Плач на ангел“ през 2021 г. на същата сцена.
На въпрос не става ли много минорна линията на театралните представления като цяло, Христо Мутафчиев отговаря с въпрос: „Защо? Светът няма ли нужда от един минорен звук?… Малко да се успокоим и да бъдем по-малко агресивни. Да спрем да крещим кресчендо и да се изявяваме във формат крещене. Не е ли необходимо малко да почнем да слушаме тишината, защото тишината казва много повече от крещенето. Аз поне това знам от театъра… Затова не обичам да ходя на театър, където ми се крещи от сцената. Поради тази причина, тази минорност не е тъмна. Тя е по-скоро с мека топлина. Мисля, че това е по-верният вариант“.
Текстът на „Боже мой“ е вдъхновен от романа „Жажда“ на белгийската писателка Амели Нотомб и е написан специално за Христо Мутафчиев от Теа Денолюбова. Драматург е Мирела Иванова, а художник – Елица Георгиева. Предпремиерата на „Боже мой“ е на 18 ноември, в рамките на инициативата „Нощ на театрите“. Следващите дати са 21 и 28 ноември, както и 12, 23 и 31 декември.
Христо Мутафчиев пред БТА, в разговор с Даниел Димитров – за повика за човечност и любов, за работата с един и същи режисьор, за минорната линия на театралните представления като цяло, Юда или повече Христос се борят у човека, кой надделява…
„Боже мой“ ли е най-адекватният повик за човечност и любов?
– Оказа се, че е най-адекватният, защото Бог е личен копнеж, в крайна сметка. Не е нещо общо…
За какво друго е повик?
– Повик е за това хората да разберат, че няма нужда да се осланят на някаква сила или чудо отнякъде, а да вярват малко повече в себе си и да разчитат малко повече на себе си, и да знаят, че тяхната сила е достатъчно голяма, за да могат да се справят с всичко онова, което светът ни поднася.
Опасно ли е да се работи с един същ режисьор? Кои са плюсовете и кои са минусите?
– Не мисля, че е опасно. Напротив, даже е много полезно, защото, когато работиш с един и същи режисьор, и си влезете под кожата, както се казва, в един момент, започвате да надграждате – не стоите на едно и също ниво Още повече, че текстът на Тея е изключително предизвикателен – и за режисьора, и за мен самия. Така че, мисля, че с това представление надграждаме първоначалната си работа по „Плач на ангел“.
Текстът е вдъхновен от романа „Жажда“ на белгийската писателка Амели Нотомб, но е написан специално за Вас от Теа Денолюбова. Каква е историята около тази история?
– Истории има много, особено в баровете (Смее се – бел. а.). Тея ми показа романа „Жажда“, като преди това си е мислила, че работата по един такъв роман и драматизирането му са перфектни за моноспектакъл. Когато ми го прочете, защото аз не чета книги, а слушам музика, разбрах и ѝ казах „Сядай и почвай да пишеш!“. Разбира се, нещата после много се промениха, защото тя също се срещна със Стоян Радев. И той, до такава степен я облъчи, че я накара да седне и да напише нещо свое, а не да се занимава с книгата…
Барът е на Юда, а мъжът е Христос. Колко често попадаме в такава ситуация?
– Всеки ден. Всеки ден, във всеки бар, има по един Юда. И всеки ден, във всеки бар, влиза по един Христос, което е нормално.
Повече Юда или повече Христос се борят у човека?
– На всеки човек и адът, и раят са му в главата. Въпросът е кое ще вземе превес. При мен, честно казано, дяволите понякога повече подскачат, но пък ангелите ги спират. Така че съм ги оставил те да си водят битките, а аз се занимавам с други работи. Имам си по-важни работи (Смее се – бел. а.).
Не става ли много минорна линията на театралните представления като цяло?
– Защо? Светът няма ли нужда от един минорен звук?… Малко да се успокоим и да бъдем по-малко агресивни. Да спрем да крещим кресчендо и да се изявяваме във формат крещене. Не е ли необходимо малко да почнем да слушаме тишината, защото тишината казва много повече от крещенето. Аз поне това знам от театъра… Затова не обичам да ходя на театър, където ми се крещи от сцената. Поради тази причина, тази минорност не е тъмна. Тя е по-скоро с мека топлина. Мисля, че това е по-верният вариант.