Решението на парламента да подкрепи отпадането на забраната за внос на пшеница, царевица, рапица и слънчогледово семе от Украйна предизвиква много коментари и вълнения. Фокусът на дебатите очаквано попада върху слънчогледа, тъй като след началото на войната и преди налагането на забраната, именно това е суровината, която внасяме в много големи количества от Украйна. Защо обаче търсим толкова слънчоглед от Украйна и защо още преди войната се превърнахме в нетен вносител на слънчоглед? Отговорът на тези въпроси се крие в структурната промяна в националната икономика и инвестициите в преработвателни мощности за слънчоглед.
България традиционно е износител на слънчоглед. Данните за последните две десетилетия показват, че изнасяме между 300 хил. и 1 млн. тона слънчоглед годишно, като в последните десетина години износът е в рамките на 600-800 хил. тона на година. На практика до 2010 г. почти няма внос на слънчоглед, като се внасят под 10 хил. тона на година. В последните 10 години се наблюдава ръст на вноса на слънчоглед, който достига над 600 хил. тона още преди пандемията (2019 г.). Това развитие не е обвързано с пазара в Украйна, тъй като вносът на слънчоглед преди пандемията е основно от Румъния и Молдова. През 2022 г. вносът на слънчоглед достига рекордните 1,3 млн. тона, като изпреварва износа с над 700 хил. тона. Сериозният ръст през 2022 г. вече се дължи на внос от Украйна.
Тази промяна в търговската позиция на страната по отношение на слънчогледа е следствие на по-дълбока структурна промяна в националната икономика – инвестициите в мощности за преработка на слънчоглед и конкретно за производство на олио. До 2010 г. износът на олио от предприятията в страната е в рамките на 100 хил. тона на година. През 2014 г. износът на олио достига над 250 хил. тона, а към 2020 г. надвишава 500 хил. тона. През 2022 г. се постига рекорд, като нетният износ на олио достига над 600 хил. тона. Сред основните пазари са страни като Испания, Гърция и Италия. Казано иначе, България се превръща от голям нетен износител на слънчоглед в голям нетен износител на олио.
Това развитие отговаря на процеса на трансформация на националната икономика. Инвестициите в преработвателни мощности позволяват на индустрията да предлага на световния пазар краен продукт, който носи повече приходи и по-висока добавена стойност. Последното се вижда и от данните за търговията в стойностно изражение. Нетните приходи от износ на страната от търговията с олио са се повишили от около 250 млн. евро преди пандемията (2019 г.) до близо 1,2 млрд. евро през 2022 г. Тази промяна е подкрепена от възможността да се внесе слънчоглед от Украйна, макар тенденцията да е видима още преди войната.
В ситуация, в която дебатът за търговията с конкретна суровина не противопоставя просто местни производители на потребителите – класическа постановка, а директно противопоставя две групи местни производители – аргументите да се поставят пречки пред вноса съвсем губят почва. Ако целта през ограниченията е да се вдигне цената за продукцията на местните производители на слънчоглед, то негативът ще се поеме от всички потребители (през цените на крайните продукти), както и директно от преработвателите, които ще изгубят конкурентно предимство. В подобна политика няма никакъв смисъл, дори без да повдигаме темата за субсидиите и печалбите в земеделието или геополитическия аргумент за подкрепата за Украйна.
Автор: Петър Ганев, ИПИ