„Чалга“ на режисьора Мариан Вълев е филм, в който нищо не е „като по филмите“.
Макар че темите му се водят от най-прилепчивото клише в киното – как светът може да се опъва на мечтите ти, Вълев не се изкушил да тръгне по шаблоните рамки за сценарий от този характер.
Няма го размахването на пръст, няма го осъждането на героите или обществото, няма го четенето на морал. „Чалга“ е повече моментна снимка на ценностите ни сега, отколкото басня с поука.
Режисьорът предпочел да бъде в ролята на зрител, а не на лектор по съвременна етика. А тази фуния на филма му дава искреност, неподправеност и чувство, че всяко от събитията в действителност се е случило. Никъде не се надигна съмнението, че Вълев преувеличава само и само да докаже правотата си и да ни убеди с категоричност, че чалгата е лоша и яде деца.
Щеше да му е лесно просто да демонстрира цялата гнусотия в тъмния път на „бръмчалките“ към славата. И да отврати повсеместно аудиторията в киносалоните.
Но целта на Вълев не е да изгради подсъзнателна асоциация в мозъка ни между песните на Азис и изнасилването на млади момичета. Той иска да ни разкаже история, а поуките да си ги вадим самостоятелно.
Стига да искаме и да имаме капацитета да четем между редовете.
Перспективата е освежаваща предвид надпреварата в киното (у нас и по света) да възпитава публиката като социалистическа даскалка – четвъртокласник: с рисуване на грозни картинки на потенциалното бъдеще, ако не слушаш.
„Чалга“ не е филм, който да пуснете на децата си, за да ги уплашите, ако ги хванете, че се превъзнасят по готовите формули за успех от Instagram и телевизията. „Чалга“ е храна за размисъл.
Това е емоционален пътепис на 20-годишно момиче, решено да се превърне в успешно зомби, като изтъргува морала си за пластични операции.
Събитията във филма се нареждат от гледната точка на главната героиня Барбара (Елеонора Иванова). Тя работи в супермаркет, но е убедена, че има талант да бъде певица и да се превърне в следващата голяма звезда на България също като нейния идол – поп-фолк изпълнителката Аврора (Лора Караджова).
Барбара иска да се види в центъра на дискотека, където почитателите ѝ хвърлят салфетки по нея и кършат бедрата си в алкохолен делириум. Но пред голямата ѝ мечта стои една малка пречка – момичето е плоско като дъска, а никой няма да повярва в таланта ѝ, докато не налее няколко кубика силикон в тялото си.
За да се пребори с предизвикателството, Барбара се качва на автобуса от родния си град за Златни пясъци, където планира да предлага скъпоплатени секс услуги и да събере парите за операцията.
В морския курорт обаче цари законът на джунглата. По-силните са готови на секундата да сдъвчат и изплюят по-слабите, без да се интересуват от душевността и болките на човека, който стои до тях.
Конкуренцията на пазара за секс е жестока, а и е пълно с хора, които се мислят за достатъчно умни, че да изпързалят една провинциална проститутка.
В тази брутална среда Барбара намира приятел в лицето на душевноболната Роза/Кристина (Цветелина Стоянова), която се явява единственият човек, склонен да ѝ помогне.
По нейния си начин Роза/Кристина подава ръка на Барби, като в същото време се опитва да осъществи своята мечта – да избяга окончателно от психиатрията и да си върне дъщерята, която социалните са ѝ отнели.
От тези отношения се отваря още една тема във филма на Мариан Вълев – за приятелството, което също като сбъдването на мечтите не върви безпроблемно. Във връзката на Барбара и Роза се редуват сближаване, подкрепа, конфликт, сдобряване, предателство, прошка, пак сближаване. И цикълът се повтаря до откат.
Опирайки се на сарказма и без да дава спасителни въжета за героите си, Вълев ни превежда през тяхното приключение. Подходът му е фантастичен.
Няма ги удобните извинения от рода: те са такива, защото средата им е такава, виновни са родителите, виновни са социалните мрежи.
Режисьорът е отрязал пътищата на оправданията, чрез които може да съдим и да морализаторстваме за сметка на съдбата на героите. Виждаме, че родителите на Барбара не са баща и майка за пример. Първият пие по цял ден, а най-голямото постижение на втория е да удря шамар зад врата на съпруга си, когато отвори уста.
Но тези персонажи не присъстват като злодеи. Не са и фабрика за генериране на жертви, а се включват за кратко, за отскок към кулминацията. Колкото да знаем, че са съществували, без да ги използваме като инструмент за съжаление.
Сякаш главната героиня не им обръща сериозно внимание и затова не си заслужава да се ангажираме прекалено с тях.
В „Чалга“ имплицитно е вложен и сексът, което вече е революционно за българското кино.
Вълев лишава зрителите от суровите, вулгарни кадри в спалните, където Барбара се явява на „прослушване“, водейки се от факта, че филмът се развива от нейната гледна точка, по нейните правила.
Така оставаме с усещането, че на героинята не ѝ се говори много-много за услугите ѝ и затова пропуска да ни разкаже за тези епизоди от живота си.
Структурата е подредена като видеодневник. Барбара говори с естествения си жаргонен и понякога нечленоразделен български, а на екран виждаме широкоплановите кадри на описанията ѝ, заснети от Мариан Вълев със смартфон.
Картината е кристално ясна, подхождаща на визията на всяка тежкотоварна съвременна техника в киното. А диалозите нито за момент не напускат автентичността си.
„Чалга“ ни хваща в примката, че гледаме нещо реално, че това не е точно „филм“ от първата до последната си сцена.
Голямо „браво“ трябва да се каже и на водещите актриси Елеонора Иванова и Цветелина Стоянова, понеже успяват да влязат в образите си, така че да им повярваме, а може би и да се припознаем.
С филма няма да се почувствате зле, ако някои от сцените сте ги изживявали, ставали сте свидетел или просто сте ги чували като слух.
Историята не идва, за да ви отврати от конкретен жанр в музиката или определен начин на мислене, а за да ви даде няколко часа приятно прекарано време в киното и евентуално идеи за вицове за „следващата голяма звезда на България“.
„Чалга“ излиза по кината на 10 март.
Автор:Антония Руменова
Източник: webcafe.bg