Едва ли в света има държава, която да е способна сама да се справи с трагедия, като тази, която сполетя Турция и Сирия.
И точно около такива трагедии политиката, интересите и даже историята трябва да остават на заден план. Точно тогава си проличава дали сме на първо време хора, дали сме способни да проявим емпатия и поне за момент да погледнем отвъд булото на държавните интереси и историческите спорове.
В България не само го доказахме, но се оказахме сред първите реагирали. И то не само на ниво „държава“. Обикновени хора оставиха настрана задълженията си, за да се ангажират с никак не лесното организиране на кампании за събиране на средства и необходими продукти за пострадалите в Турция.
Това, което тези хора правят, мощно заглушава писъците на малодушното малцинство, което все още живее в „турско робство“ и говори с реторика от времето на Студената война.
Защото преди всичко ние оставаме хора и се държим като човеци с други човеци.
А онези, другите, които са загубили домове и близки, имат огромна нужда от такава съпричастност. Не само заради земетресенията. Те вече минаха. Трудното тепърва предстои, защото в момента дъжд и студ в Турция възпрепятстват усилията по издирване на оцелели и влошават условията за всички, които имат спешна нужда от подслон и хуманитарна помощ.
Ситуацията в Сирия, за която се говори доста по-малко, е дори по-тежка, тъй като бяха нанесени допълнителни щети на инфраструктурата, която и без това вече е опустошена от близо 12 години непрекъсната война. Стотици са загиналите само в контролираните от правителството Алепо, Хама, Латакия и Тартус.
Точно в района на трусовете пък попадат и препълнените бежански лагери на територията на бунтовниците в Идлиб, където има над 1,7 милиона бежанци. В края на миналата година лагерите бяха засегнати от епидемия от холера заради ужасните хигиенни условия, а сега положението уверено върви към поредна хуманитарна криза.
Може ли някой да се осмели да каже, че всички тези хора не заслужават поне малко подкрепа в сегашната ситуация?
От над десетилетие следя и се занимавам професионално с конфликтите в района и мога да кажа, че съм добре запознат с това колко много могат да се мразят живеещите там и колко дълбоки корени имат враждите им. Затова и няма как да не ми направи впечатление солидарността изразена от хора, за които най-обичайното нещо е да се държат за гушите.
Въпреки че управленията на Турция и Сирия със сигурност не са най-популярните в света, все пак човечността надделя и дори заклетите им врагове се отзоваха.
Да, геополитическите амбиции на Реджеп Ердоган го поставиха на нож със съюзниците от НАТО и Европейския съюз, а намесата му в редица конфликти в Северна Африка, Близкия Изток и Кавказ посипаха сол върху стари рани и му създадоха нови неприятели.
От своя страна греховете на сирийския му колега Башар Асад са толкова много, че както се казва, няма да ми стигне „ефирното време“, за да ги изброя.
И все пак споделеното чувство за солидарност към човешкото страдание в момент на абсолютна трагедия изпъква над всички исторически, политически и военни конфликти.
Гърция бе една от първите държави, изпратили помощ за Турция под формата на екип от Гръцката спасителна служба, пожарникари, медици, инженери, както и началника на местната агенция за защита от земетресения. Едва ли някой от тези хора, докато се рови в разрушенията, ще мисли за статута на Северен Кипър, териториалния конфликт в Егейско море или борбата за разпределение на природните ресурси в Източното Средиземноморие.
Израел допреди година дори нямаше дипломатически отношения с Турция, но в района на земетресението вече работят 150 инженери и медицински лица от Израел. Премиерът Нетаняху дори обяви, че е одобрил изпращането на хуманитарна помощ за Сирия, въпреки че правителството в Дамаск дава пълна свобода на действие за най-големите врагове на Израел.
Дори Армения, която от независимостта си насам никога не е поддържала дипломатически отношения с Анкара, обяви, че има готовност да изпрати подкрепа за Турция и Сирия.
Безброй международни, хуманитарни и неправителствени организации помагат с каквото могат, наред с десетки държави от цял свят – от Индия, Пакистан, Южна Корея и Япония до Мексико, Ирак, Йордания и даже Ливан, която отдели ресурси, въпреки че икономиката ѝ е в процес на свободно падане от години.
Какво ни показва всичко това?
Че сме преди всичко хора. Че думата човечност все още има стойност и хората не са забравили как да бъдат такива. Че напук на политика и интереси в миговете на върховни изпитания все още можем да забравим за дребните конфликти и да се обединим.
Изтоник:webcafe.bg