На 6-и декември т.г. у нас пристигна „завеждащият външните дела“ на Руската православна църква, Волоколамският митрополит Антоний. Покрито с неяснота остана питането със (както го изискват църковните правила) или без покана от de iure автокефалната ни църква ни споходи висшият руски духовник. Осведомен за църковната неграмотност на нашата общественост, светият ни Синод отначало не си направи труда да ни осведоми за това. Едва след прочитането на (протестна) декларация на „Демократична България“ в НС по този повод, към 17 ч. на 6-и декември, тоест след като руският владика бе отслужил заедно с Ловчанския митрополит Гавриил и главния секретар на Св. Синод епископ Герасим литургия в т.нар. Руска църква в София, на сайта на патриаршията ни, както казват, се появи съобщение, че визитата била получила (още на 5-и декември) „благословение“ от патриарх Неофит.
В предварителната информация за това особено предизвикателно в настоящия момент посещение се споменаваше, че наши владици ще извършат заедно с митроп. Антоний молебен „за победата на руското оръжие“ в Украйна, а „външният министър“ на РПЦ ще уговаря нашите синодали да признаят издадения в противоречие с каноните „томос“ за автономия на Македонската църква от страна на Сръбската патриаршия. С две думи: визитата на руския владика бе замислена като формена провокация както към църквата, така и към държавата ни. Въпреки тази информация лично аз бях сигурен, че чак в молебен „за победа на руското оръжие“ никой от нашите висши духовници не би се решил да участва – не защото немалко от тях не я желаят, а защото не биха се решили на толкова нагло предизвикателство към държавната ни власт.
Неграмотно поднесеният на 7-и декември във в. „24 часа“ материал за все пак извършеното съслужение на наши епископи с митроп. Антоний обаче даде възможност на Ловчанския митрополит Гавриил да се възползва от „правото си на отговор“ и да отрече почти всичко от предварителната информация. За това, че в съвместно отслужената с руснака литургия нямало нищо смущаващо, ще кажа нещо по-долу. Ще си позволя да се усъмня обаче както в полученото (предварително) от патр. Неофит „благословение“ за визитата, така и в представената ни в „правото на отговор“ от Ловчанския митрополит цел на посещението на руския църковен „външен министър“. Още веднъж ще кажа, че за мен остава твърде показателен фактът, че съобщението за патриаршеското „благословение“ се появи на официалния сайт на БПЦ едва в късния следобед на 6-и декември, след като съвместното служение (а и протестът на българи и украинци пред храма в София) се бяха вече състояли.
Дълбоко неубедително
за мен остана и обяснението на митроп. Гавриил, че официална покана от страна на Св. Синод към въпросния Антоний нямало, тъй като Синодът не се бил събирал (наскоро) на заседание и в тези случаи се постъпвало така, както сега се било постъпило. А защо, ще попитам, архиереите ни не са настояли руският църковен „външен министър“ да почака, докато все пак се съберат и обсъдят дали да го приемат? Защо е трябвало сприхаво да легализират с патриаршеско „благословение“ неговото нашествие? И после: в литургията в руската църква в София освен митроп. Гавриил взе участие и главният секретар на Синода, епископ Герасим. Упълномощен от кого го направи и коя наша църковна институция представляваше той сутринта на 6-и декември, щом Св. Синод не се е произнасял за визитата?
Ловчанският митрополит Гавриил в правото си на отговор във в. „24 часа“ отрече също при разговорите с Антоний да е ставало дума за признаването от наша страна на „томоса“ на Сръбската патриаршия за Македонската църква. Доколкото публична информация за тези разговори (а такива не може да не е имало) ние не получихме, ще си позволя да се усъмня дълбоко, че казаното от митрополита отговаря на истината. Не мога да си представя, че не някой друг, а тъкмо „външният министър“ на РПЦ ще дойде – и именно в настоящия момент – у нас само във връзка с храмовия празник на Руското подворие в София. Защото нека съобразим: прибързано издаденият от Сръбската патриаршия „томос“ обтегна напоследък силно отношенията между Константинополския Вселенски патриарх – чието е правото да издава такъв род документи – и Белград. Още повече, че Вселенската патриаршия бе стартирала каноничната процедура по даването на автономия на Македонската църква. С безспорната намеса на Москва, значи, и по повод Македония РПЦ и намиращата се в топли отношения с нея Сръбска патриаршия
режисираха поредното обтягане на отношенията
между православните църкви. От което следва, че ако БПЦ в този момент би се произнесла позитивно за неканоничния „томос“ на Сръбската църква, тя, заедно с РПЦ, би се присъединила към църковна „партия“, противопоставена на Константинопол (а и на гръкоезичните православни църкви) и – следователно – разделяща Православието. А именно това – ще съобрази всеки запознат с междуцърковната ситуация днес – е лелеяна цел на РПЦ, която, освен поради войната на Путин, е във все по-отчетлива изолация от останалия православен свят, след като преди около три години прекъсна евхаристийното си общение с Вселенската патриаршия, а след това и с Еладската (Гръцката) и Кипърската архиепископии и с Александрийската патриаршия, признали автокефалната църква на Украйна.
С други думи не мога да си представя, че информацията за подмолната (и същинска) цел на посещението на руския църковен „външен министър“ не почива на никакви действителни основания. А че тя е именно тази, ще съобрази всеки, който е „по навътре“ в църковните ни работи, след като научи, че след 6-и декември митроп. Антоний не си замина за Русия, а продължи да „гостува“ тук и там, и – не щеш ли – след „братското съслужение“ с Ловчанския митрополит – пристигна в Пловдив, за да се срещне с митрополит Николай – единствения, който открито си позволи да осъди агресията на Русия в Украйна и (поне напоследък) демонстрира близост с Константинополската патриаршия. Няма как за в бъдеще Св. Синод да приеме „томоса“ на Сръбската църква, ако за това не бъде убеден и Пловдивският Николай. Предстои значи да видим дали е успял в начинанието си „външният министър“ на РПЦ.
Разбира се, руският митрополит постигна напълно другата си основна цел: нагло да демонстрира, че Путинова Русия разполага с много важна „пета колона“ в България в лицето на ръководната йерархия на БПЦ. Абсолютно убеден съм, че въпросният Антоний не би могъл в настоящия момент да отиде на посещение на която и да било друга православна църква. Да посети (малцинствената) Полска православна църква например не би му позволила полската държава, в гръкоезичните – не биха го приели църковните предстоятели, в Румънската – вероятно също. А ето:
у нас той пристига демонстративно
като същински господар, без да пита и да чака синодално разрешение, без реакция от българските светски власти и тутакси да му съслужат в руския храм-подворие (същински каноничен нонсенс, но за това друг път) се явяват двама наши епископи. Кани го заедно с цялата му делегация и го приема не някой друг, а… Симеон Сакскобургготски („главата на българската царска фамилия“, както е представено това на официалната страница на външния отдела на РПЦ).
Нека отбележа за непроследилите „мероприятието“: на литургията на 6-и декември, за да „обслужи“ демонстрацията на руснака, присъства цялата кохорта откровени путинисти, оглавявана от г-жа Митрофанова и включваща църковно-банкетния „завсегдатай“ Румен Петков, свръхрусофилската зилотка Василианна Мерхеб и свещеника Иоан Куков – неотдавна „инсталирал“ руското знаме в притвора на Ротондата „Св. Георги“ в София, където „просвещава“ пасомите си за тровещите ни с „кемтрейлс“ натовски самолети над България.
Дайте си сметка колко изразително нагла беше тази демонстрация.
Ние, изолираните в този момент от целия цивилизован свят, агресори имаме тук неприкриваща се „пета колона“ в лицето на самата Българска православна църква и дълбоко почитания от нея „цар“ Симеон, на когото, а не на „цивилните“ политици на измислената ви „република“ отиваме на гости.
А сега нещо за молитвите за „руското оръжие“, каквито, както казва митроп. Гавриил в „правото си на отговор“, въобще не било имало, защото в литургията се възнасят молитви „само за мир, благополучие и благоденствие“. Само че не е точно така и аз ще се опитам да обясня за читателите на Портал Култура защо съслужението в този момент с духовник на РПЦ, тотално послушна на престъпния кремълски цезар, не може да не представлява скандал за собствено християнската съвест.
Да, в Св. Литургия няма и не може да има молитви за победа (специално) на „руското оръжие“, но в нейното чинопоследование още в т.нар. Велика ектения, в самото ѝ начало наред с другите моления се съдържа и ето това (ще цитирам на църковнославянски, защото в Руската православна църква богослуженията се извършват само на този неговорим език): „О благочестивом, православном (в руската църква, разбира се) русском народе и о христолюбивем его воинстве, Господу помолимся. О пособити и покорити под нозе их всякаго врага и супостата, Господу помолимся“. При съслужението в софийския храм към молението за „руския народ и воинство“ се добавят и българските, а молитвата Господ да покори под нозете на „воинството“ всеки „враг и супостат“ се произнася в множествено число (тоест под нозете и на двете „воинства“).
Да, тези молитви са изконно съдържащи се в чинопоследованието на Св. Литургия, но дайте си сметка по какъв начин те звучат в този момент, произнесени от българските „съслужители“ на руския владика – в този момент, в който руското „воинство“ обстрелва с ракети жилищни сгради, болници, училища; убива жени и деца в украинските градове; в който, поразявайки електропроводи и водопроводи, оставя без ток и вода почти цялата украинска страна.
Обърнете внимание също, че в ектенията се молим Господ да покори под нозете на „христолюбивото воинство“ всеки „враг и супостат“, а втората дума в превод от църковнославянски означава „агресор“ и това е така, защото Църквата Христова не би могла да се моли за поражение на друг освен на врага агресор, на врага, на който „православният народ“ е жертва. В контекста на престъпната война на Русия в Украйна следователно руски и съслужещ с него български духовник да възнасят тази молитва е
абсолютна наглост
и лицемерие, освен ако вършещите го не се ръководят от Путиновата „опорка“, че всъщност от 24-ти февруари не някой друг, а Русия е нападната (от „целокупния Запад“ в Украйна) и той, Западът, е „супостат-ът“, за който се молим на Господа да го „покори под нозете“ на „христолюбивото воинство“. Виждате ли защо християнин със здрава съвест не може в този момент да влиза в съслужение с духовници на РПЦ. Съвместното произнасяне на литургийните слова тук е направо единомислие с агресора.
По-нататък: след четенето на Св. Евангелие в литургията следва т.нар. Сугуба (или усърдна) ектения, в която се съдържа подобна молитва в още по-разгърната форма: „Еще молимся о благочестивом и православном (в руския храм) русском и болгарстем народе и о христолюбивом их воинстве, о державе, победе, пребивании, мире, здравии и спасении их“ – т.е. на държавните власти на руския и българския народ, защото тук, „держава“ означава не „държавата“, а именно държавната власт. Питам: не са ли си дали сметка съслужилите в настоящия момент с руския митрополит наши духовници за чия власт („держава“) днес са възнесли молитвата си? За чия „победа, пребивание, здраве и спасение“, ако не за тези на… Путин, на Медведев (заплашващи Божия свят с ядрено унищожение), на Шойгу, на Пригожин (който наскоро изпрати на Европейския парламент окървавен ковашки чук, символизиращ онзи, с който неговите „вагнеровци“ разбиха публично черепа на дезертьора Нужин)? Именно те са „държавната власт“ в Русия днес. Ще кажа пак, че макар тези молитви да са в чинопоследованието на литургията, позволилите си да съслужат в руската църква наши архиереи – щом са архиереи на Христовата църква – трябва, длъжни са да си дават сметка за кого днес те ги отправят.
Още по-нататък: на т.нар. Велик вход се възнася молитва, която в руския храм-подворие звучи така: „О богохранимей стране нашей Российстей и о державе Болгарстей“. Питам: нима не си дават сметка извършилите този Велик вход наши духовници, че към днешна дата „страната Русийска“ е обявила „държавата Българска“ (забележете, че тя не е „богохранима“) за „неприятелска“, а значи молещият се за нея в този момент Волоколамски митрополит или се противопоставя на държавните руски власти, което въобще не вярвам, или лицемерничи, а нашите епископи, молейки се за „Русийската“, позорно нископоклонничат пред нея.
Почитаеми наши духовници, молитвените слова в Св. Литургия не са празни звуци, нито са църковнославянски „финтифлюшки“ – те са слова, които, както се казва в цитираната вече Сугуба ектения, ние сме призовани да изречем към Господа „от всея души и от всего помишления нашего“. Ето защо аз питам: може ли живеещ днес православен християнин – свидетел на безчинствата на руския агресор, свидетел на купчините трупове на цивилни в Мариупол, ако щете и на изгаряните в „подвижни крематориуми“ (от своите) тела на руски войници, именно „от цялата си душа и мисъл“ да моли Христос за „държавата, победата и пребъдването“ на Путин и шайката му, да желае Христос „да покори под нозете“ на състоящото се главно от чеченски, бурятски и т.н. (тоест иноверни наемници) руско „воинство“, защитаващите земята и домовете си украинци? И след това да казва, че в руската църква се е молил всъщност „за мир, благополучие и благоденствие“?
Срам. Срам и позор!
Текстът е препубликуван от Култура.бг.