Тодор Живков говореше ужасен български. О, стига с тоя Тодор Живков! – веднага ще откликне отегченият читател. Е, добре. Но тук става дума не за Тодор Живков, а за езика, на който говорим. Тодор Живков беше прост, прости бяха и повечето му съратници – малограмотни шумкари с примитивни имена и речник от по 200 думи, изговаряни често пъти със затруднение, с предъвкване и на диалект.
Именно тяхната езикова норма обаче се просмука в тъканта на българското общуване, което и без това в масовия случай не беше особено цивилизовано. Та така и до ден-днешен, когато депутати и дори (поне) един министър-председател говорят като на къра. Например: „Отишъл съм аз, четем, стои цялото правителство, чакаме въпроси, дебат, а тях ги няма – ядат кюфтаци”.
Езикова разгащеност
Не става дума толкова за диалектните изговори, които звучат от парламентарната трибуна – българската езикова норма е твърде консервативна и веднага ги маркира като неправилни, некултурни, дори като „неграмотни“. С времето това навярно ще се промени, защото едно демократично общество не бива да наказва диалектните изговори. Макар че дори в Германия, където диалектите са в голяма степен равноправни, повечето политици се стараят да използват литературния език и нормирания му изговор. Да не говорим за Франция или Великобритания, където голяма част от политическия елит спазва стриктна артикулационна хигиена.
Става дума за езиковата разгащеност, която е изнасилила „с 200“ цивилизования звук на българския език и е превзела почти цялото общество. Езиковата разгащеност, която без никакъв свян си показва публично срамотиите: „с голо дупе таралеж да мачкаш“, „имаше журналисти, с които заедно пиехме, заедно повръщахме“, „по-добре да го вдигаш, отколкото да ти пада… рейтингът“, да не говорим за какво „се набива“ и какво „не се набива“…
В България човек може да се озове в най-престижни политически или бизнес среди – и да чуе същия онзи грозен и вулгарен език, на който взаимодействат „батките“ и „кифлите“ на заринатия с фасове плаж на „Слънчака“. Защото и в едната, и в другата ситуация Ролексът, Арманито, Гучито и Картието се оказват много по-важни символи на просперитет, отколкото правилният, хигиеничен и цивилизован български език. А към жалката парвенющина и в едната, и в другата ситуация се добавя столетната традиция на едно вулгарно, телесно, сексуализирано (балканско) говорене, което си го е имало още преди Живков и неговите партизани, преди мутрите и мутресите и преди вечно пияните министри-тройкаджии или партийни лидери с неустоима („токсична“, както казват днес) мъжественост.
Езикът на социалните мрежи
Правилният, хубавият български език, езикът „с домашно възпитание“, с бяло сладко, а не с филия с мас, бива ошамаросан обаче не само от простотията и от агресивната неграмотност. Над него издевателстват и доста образовани, обикновено по-млади хора в социалните мрежи. Те го осакатяват умишлено, навярно от бунтарщина и в знак на протест срещу „гадното“ общество, в което живеят. Но това е съвсем друга тема, а и явлението нито е ново, нито е само българско.
Всъщност, като се замисли човек, този протест е напълно легитимен. И той би трябвало да се насочи именно срещу езика, който придава облик на едно общество. А когато обществото е „гадно“, значи тъкмо езикът като негов хоросан, е „гаден“. Само дето хоросанът на сегашното българско общество – както вече стана дума – е не вежливият, литературен български език, а едно грозно и нечленоразделно говорене, в което единствените допуснати метафори са или сексуални, или спортни…
„…виждате, че и Меси е на 30 и кусур години, но като влезе и вкара първия гол…“