Българската публичност посрещна разкритията на Диана Димитрова в традиционен стил: идентификация с насилника и възмущение от жертвата. Не говоря за отявлените путинисти, чиито имена ми е неприятно да изписвам – те пак си намериха повод да обругават „американската медийна вулгарност“, проникнала у нас чрез опитите на актрисата да защити достойнството си. По-удивителна за мен в подобни случаи е реакцията на жените, които би трябвало да са солидарни с една подобна кауза.
Във Фейсбук страницата на Димитрова прочетох удивителни неща. „Гроздето е кисело, Дианчето само може да си мечтае за Вергов“, „Когато му спеше в леглото, за да лазиш нагоре , мълчеше“, „Явно боят не е бил безпричинен“. Разбира се обвиняват я, че е слаба актриса, смешна, нагла, обсебена и самохвална, че ден след ден ни занимава със себе си. Попаднах дори на пост, който твърдеше, че е фригидна.
Толкова масиран отпор със сигурност говори за патриархалните нрави на недомодернизираното ни общество. Ако някъде има извънбрачна връзка, тя със сигурност е по вина на жената, която „разваля семейства“ и иска да използва известния си партньор за кариерен успех. Наскоро актрисата Бакалова например беше обвинена от бившия си преподавател, че успехите ѝ минавали най-вероятно през разтваряне на краката. Прекрасната Лена Бориславова кафявите медии отказаха от политиката с инсинуациите, че позицията ѝ се дължи на алфа мъжкаря. А ако пък жена вземат да изнасилят, неминуемо започва търсене на поводите, които е дала – твърде къса пола? Много изпити водки?
Другата линия е любимата у нас биология. Ами такава си е природата на мъжа, това си е част от любовните отношения, нервирал се, изревнувал – айде прас един шамар, после хайде в леглото. Преди време две дами ме убеждаваха, че твърде строгата защита на жените в Америка довела до сериозен спад на сексуалното желание. Скоро щяло да се иска съгласие в писмена форма: „Мога ли да сложа ръка на коляното ти?“ Виж ние тук сме естествени, спонтанни… Жените са готови да търпят, само секс да има. А феминистките нали знаете, не се харчат.
Откъм либералната общност се появи бледа надежда, че започва едно българско #MeToo – тръгналото от Америка движение на жени, разказващи публично за насилие, извършено върху тях, което бързо се разпространи из целия свят. С някои изключения като родината на Нинова и Каракачанов.
Срамно е да признаеш, че си бил бит, но още по-срамно е да не потърсиш правата си
Не знам какво точно се е случило с Диана Димитрова. Не ми се струва и че има смисъл да се мисли за юридическо решение на казуса пет години по-късно. Жестът ѝ е важен с това, че посмява да разкъса мълчанието. Защо не е проговорила още тогава, защо не е направила медицинско освидетелстване, не е завела дело? Защото, обяснява тя в интервюто по БТВ, една начинаеща актриса, която е никой, няма шансове срещу „някой, който е някой“. Нещо повече – всички са ѝ го казвали: няма смисъл, нищо няма да постигнеш. Отчайващо, позорно обществено мнение. С акта си днес тя опитва да се отърве от това срамно мълчание, с което е живяла и което я е карало да чувства че сякаш е отговорна за това, което ѝ се е случило.
Всякакви тълкувания можем да измислим за подобни ретроспективни обвинения, които нито могат да се докажат, нито да се опровергаят. Някои жени търсят да си отмъстят на разлюбен партньор. Други очакват обезщетения. Що се отнася до Димитрова, тя може и да си прави реклама, защото напоследък е станала лице на кампания срещу насилието над жени, но и има всестранни амбиции – играе, рисува, пише. Но защо пък да не е осъзнала, че болката ѝ не е само нейна и има дълг към всички онези жени, които мълчаливо търпят насилие?
За разлика от България, на Запад в светлината на прожекторите непрекъснато се изправят известни хора, които се решават на подобен жест – разкриват за себе си нещо срамно и така дават утеха на хилядите анонимни хора, които също са го преживели и които виждат, че не са сами в бедата си. Така беше, когато се появи мистериозната болест СПИН през 80-те и трябваше да се успокои масовата истерия, обхванала обществата. Така беше с разкриването на алтернативна сексуална ориентация от звезди и политици – нещо, което постепенно престана да впечатлява либералните демокрации. Дали Димитрова дава началото на подобна практика у нас, ще разберем, ако други последват примера ѝ.
Защото важни тук не са мотивите на конкретната публична личност, нито колоритните истории, които интервюто ѝ породи. Важен е куражът, който вдъхна на безбройните жени, подложени на мъжко насилие. Тези, които днес мълчат, както мълчаха гражданите на Перник. Срамно е да признаеш, че си бил бит, но още по-срамно е, че не си посмял да потърсиш правата си – че си приел да бъдеш виновен за унижението, което те е сполетяло. Срамно е, че обществото ни приема за нормално всичко това.
Автор: Ивайло Дичев
Източник: „Дойче веле“