Когато избухна взривът около Снимката, аз не можех да повярвам на очите си. Една пробита почти отвсякъде държава, особено по отношение на морала, една почти потънала държава да се гаври и нейна тема номер едно да е дали двама млади души се били хванали за ръце…
И то в един ужасен за тях миг. Мига, когато се разделят с крехките си илюзии, че биха могли нещо да помогнат страната ни да не потъне изцяло, да не се удавят тези, които сега се нахвърлят срещу тях и ги мразят.
Да мразиш Красотата, Младостта, Наивността, Порива…
Били се хванали за ръце…Били се докоснали… И вик до небесата! Тези, които използват каруцарски речник към жените, които учат децата си от малки на псувни, които налитат на бой по жените си, тези, за които юмручното право е предпочитан начин на живот, които се бият по пътищата и се нагрубяват като хамали, тези, които не могат да спят вечер понеже съученикът им или състудентът им е постигнал нещичко в живота, да, същите тези сега реват в един глас – престъпление, докоснали се…
Добре. И така да е.
Нека да са се докоснали. Нека да са се и дори целунали.Че то франсетата, например, се целуват под път и над път.
А и нима вие, „достолепните“ блюстители на морала, за които е нещо нормално и в реда на нещата това да унижиш, уязвиш, удариш, нараниш до кост различния от вас, само защото той е това, което вие и да се скъсате, не ще можете да бъдете никога,
не бихте в такъв страшен миг потърсили нечия ръка за опора, за подкрепа от олюляване, причинено от лошотията нашенска.
Вижте прегърбеното вече тяло на този иначе млад мъж, вижте стаената в него конвулсия, онова изпепеляващо разочарование…
А помните ли неговата наперена стойка, красивата му усмивка. Надеждата в нея…
На снимката сега няма и помен от това.
Били се хванали за ръце… Не, не не се хванали, а само докоснали…
Господи, цяла една почти умъртвена държава се занимава с …едно докосване.
Докосване, нещо нормално в нормалния свят. Нещо, което при нормалните хора ражда…живот. Не подигравки, не удари смъртоносни, а живот, дами и господа, пламенни „защитници“ на морала…
Та това докосване е една от най-нормалните, най- човешките реакции на хора, изпаднали в този миг в подобна шокираща ситуация – краха на илюзиите им… Само когато човек застане пред Оная, а то все още не се е родил човек, който да не застане, рано или късно, пред Оная, когато изтръпне от хлад, само тогава той може да усети опарването на едно докосване, това на хирурга, на ръката на този, който за теб сега е твоят Бог. И я гледаш примрял тази небесна ръка, и й се молиш докосването й до теб да те дари с нов живот…
Цяла една държава, куцо, кьораво и сакато, оскотяло от контролирана вечно бедност, коментира с ожесточена подигравателност един невинен жест, който отгоре на всичко, това казва и самата фотографка, не е истина.
Но хиените нямат спиране.
Хиените нямат усещане за пощада!
„Блюстителите“ на морала, сами те без и капчица
морал у себе си, удрят… И то удрят безпощадно, с неподозирана страст.
Отмъщават си на тях, единствените „виновници“ за несъстоялия им се живот.
Да, не вярвах на очите си. И то аз, писателят, който цял живот пише срещу омразата. Който неведнъж съм се срещал с нея, бил съм нейна жертва. И зная, о, как зная как боли. Дори й посветих цял роман-изследване – „Реката на смъртта или разказ за генезиса на една омраза“. Роман, който ми донесе и носи саблени удари. Дори и по-жестоки от тези сега срещу Петков и Лена.
Да, не повярвах. Защото това сега ставаше в държава, в която много хора смятат за напълно нормално мъж да бие жена си, да се плюят различните, да се подиграват на недъгавите, да се срамуват от болните, от своята болест дори да се срамуват…
И понеже видях, че темата продължава да възпламенява и залива българските медии, не издържах.
И ето, написах пък аз своя прочит на тази станала вече „историческа“ снимка.
Ето…
…
Жестока снимка.
Потъваща надежда. Студено. Разтрисащо студено.
Жертвите на българската непоносимост.
Млади, красиви, подмамиш ги, въвлечеш ги, натовариш ги с Надеждата, после ги подпукваш, оплюваш, обвиняваш ги във всички земни и…твои грехове и под всеобщото мълчание на един цял народ ги посичаш…
Индулгенция за гузна съвест.
Гениален ход!
За едни само шест месеца стоварваш всичките вълчи вини на този пъклен преход на тях, младите, неопитните, наивните, повярвалите си, че с усмивка и добро възпитание можеш да просветнеш в тъмнината.
Шест месеца…
И те нямат право на грешка. Те, само те, са виновните. Те трябва да овъзмездят продължаващата безнадеждност на един краден като за световно от десетилетия народ. Те трябва да платят! Само те. Единствено те.
И няма вече мутри, няма олигарси, няма крадци, няма тарикати…
Има само Кирил и Лена, големите, единствените виновници за страшното 33-годишно клане и дране на един разлюлян и шашардисан от мизерия и завист народ, известен с прозвището – „бедняците на Европа“…
Шокът за мен идва преди всичко от поведението на „старите, опитни вълци“, от мълчанието на маститите партийни вечни лидери.
Нито един не каза и дума в защита на тези млади люде. Нито един!
Колко е удобно това мълчание, нали?
И какъв грях е то?
Дами и господа, вижте пак снимката!
Това са вашите деца. Вашият син. Вашата дъщеря.
Не изпитвате ли срам? Или поне мъничко неудобство.
Убиват ги. А вие гледате сеир…
Най-тъжната българска картина…
Как тогава ще се оправи милата България? Кой ще поеме кръста? След като вижда какво ще последва?
Аз преди време предупредих и Слави, и Петков. Казах им да бягат през девета планина в десета от властта.в България. Защото съм го живял това. Защото знаех какво ще се случи. Единият ме послуша. Другият не. И изпи горчивата чаша.
Кой ли ще е следващият? Който и да е, аз този път не ще предупреждавам. И не ще пиша за Надеждата.
Вече не мога да си позволя това. Да натоварвам и себе си, и читателите пак с рехава надежда. Защото все още имам сърце. Което макар и да знае какво ще последва, все пак досега таеше пряко сили надежда, предпоследна, последна, но все пак надеждица..
Вече нямам никаква надежда. И силица не ми остана.
За разлика от ония, които пишат Сценария. Вечният пъклен Сценарий.
И се усмихват с крайчеца на устните си. Винаги с крайчеца на устните си. Усмивката на вечните победители…
Свършвам своя текст-вопъл за човечност и пак се питам – какво става с моя народ? С този милозлив по ген български народ, който сега е много болен от безчовечност.
Наистина какво става? Та да убива мълчаливо и със страст… децата си. Защо?
И докога, народе мой?
Автор: Димо Райков, Париж, 7 август 2022 г.