След като цял живот си проправяше път през скандал след скандал, благодарение на невероятните си политически умения – мощна смесица от чар, хитрост, безскрупулност, гордост, ораторска сръчност и рунтава Водехусова блъсканица – Борис Джонсън най-накрая стигна до края. Изглежда, че законите на гравитацията все пак важат за него.
Това се посочва в анализ на в. „Ню Йорк таймс“, цитиран от БГНЕС.
„Хората знаят, че Борис Джонсън лъже от 30 години“, заяви наскоро писателят и академик Рори Стюарт, бивш член на парламента от Консервативната партия. „Той вероятно е най-добрият лъжец, който някога сме имали за министър-председател. Той знае сто различни начина да лъже“.
За разлика от бившия президент Доналд Тръмп, друг политик с импровизирано и често отдалечено отношение към истината, подходът на Джонсън рядко е да удвоява лъжите си или да се заблуждава заради последователността, че се държи така, сякаш са верни. По-скоро той ги преработва, за да ги приспособи към новата информация, която излиза наяве, сякаш истината е заменяемо понятие, не по-твърдо от подвижните пясъци.
Заблуждаване, премълчаване, замазване, блъфиране, отричане, отклоняване на вниманието, нападки, извинения, като се предполага, че не е направил нищо нередно – планът на британския министър-председател за справяне с кризата, както казват критиците му, почти никога не започва и рядко завършва с простото казване на истината. Този подход му вършеше работа в продължение на години – докато накрая не се оказа неуспешен.
В крайна сметка различните обяснения на министър-председателя за това какво и кога е знаел за Крис Пинчър, консервативен законодател, обвинен в сексуална некоректност, окончателно наклониха везните срещу него. Стана ясно, че той отново не е успял да каже истината.
„Разкриха го“, каза 44-годишният Антъни Сарджънт, софтуерен разработчик, който живее в северния град Уейкфийлд. „Най-неприятното в случая е, че признаците бяха налице.“
„Той е бил уволняван от предишни журналистически позиции за лъжа“, продължава Сарджънт, посочвайки момента, в който Джонсън, тогава млад репортер, е бил уволнен от лондонския „Таймс“ за измислен цитат. „И все пак той беше там, лидерът на Консервативната партия, който стана министър-председател“.
След като през 2019 г. помогна за падането на своя компетентен, но неубедителен предшественик Тереза Мей, Джонсън встъпи в длъжност с енергичен мандат за промяна. Популисткото му послание, жизнерадостната му личност и лесните обещания да намали данъците и бюрокрацията, да освободи Великобритания от бремето на принадлежността към Европейския съюз и да възстанови гордостта на страната от самата себе си се харесаха на обществеността, уморена от жестоката борба за референдума за Брекзит и нетърпелива да прегърне някой, който изглежда изразява това, което самите те чувстват.
Но подобно на Тръмп, който придаде по-зловещ облик на собственото си популистко послание, Джонсън винаги се е държал така, сякаш е по-голям от поста, който заема, сякаш щетите, които причинява, са незначителни, докато може да остане на власт. Речта му за подаване на оставка, в която той обеща да остане на поста си, докато консерваторите не изберат нов лидер, се отличаваше с липсата на самосъзнание и с погрешното разчитане на нажеженото настроение на бившите му поддръжници.
Роден като Александър Борис дьо Пфефел Джонсън – той започва да използва „Борис“ в гимназията като своеобразно упражнение по ребрандиране – скоро бившият министър-председател има дълга и добре документирана история както на избягване на истината, така и на поведение, сякаш смята, че е освободен от нормалните правила на поведение. Дългогодишната му работа в обществения живот – като репортер и колумнист, като редактор на влиятелно лондонско политическо списание, като политик – остави следи от свидетели и жертви на хлъзгавата му природа.
Когато е редактор на списание Spectator, той лъже редактора Конрад Блек, като обещава да не работи в парламента, докато работи в списанието. (Така и стана.) Когато за първи път беше избран за депутат, той излъга своите избиратели, когато обеща да напусне работата си в Spectator. (Не го е направил.) Като законодател той излъга лидера на партията Майкъл Хауърд и медиите, когато публично заяви, че не е имал афера с писателка на списанието, нито я е забременил и не е платил за аборта ѝ (той е направил всичко това).
В един странен инцидент, който той намираше за забавен, но който олицетворяваше общата му несериозност, през 2002 г. той нареди на служител на Spectator да се представи за него, когато фотограф на „Ню Йорк Таймс“ пристигна, за да го снима, като напълно очакваше „Таймс“ да се смути, като публикува снимка на грешния човек (Уловката е разкрита едва към края на фотосесията, когато издателят на списанието разбира какво се случва.).
В края на 80-те години на миналия век, когато беше кореспондент в Брюксел на дясноориентирания „Дейли телеграф“, Джонсън пишеше изключително забавни, но откровено неточни статии, които имаха за цел да представят Европейския съюз като фабрика за дребни регулации, целяща да потъпче британската индивидуалност – статии, които помогнаха да се създаде антиевропейски наратив за едно поколение консерватори и да се подготви почвата за Брекзит две десетилетия по-късно.
Самият Джонсън описва преживяването години по-късно пред Би Би Си като „хвърляне на камъни през градинската стена“ и след това осъзнава, че „всичко, което пишех от Брюксел, имаше този невероятен, експлозивен ефект върху партията на торите“.
„И това наистина ми даде това, предполагам, доста странно усещане за власт“, казва той.
През 2016 г., изпълнявайки едновременно длъжността кмет на Лондон и член на парламента, Джонсън предаде лидера на Консервативната партия, министър-председателя Дейвид Камерън, когато в разрез с позицията на партията поведе дебата за Брекзит на страната, подкрепяща напускането. Служейки като министър на външните работи при наследника на Камерън, Мей, той ѝ заби нож в гърба – и подготви почвата за собственото си встъпване в длъжност – като подаде оставка от правителството и денонсира споразумението за Брекзит, за което тя беше прекарала месеци в преговори.
Женските му похождения и афери бяха публична тайна по време на брака му с втората му съпруга Марина Уилър, майка на четири от (поне) седемте му деца. Двамата се разделиха, когато излезе наяве аферата му със служителка на Консервативната партия, Кари Саймъндс, сега майка на две от седемте деца. Той има поне още едно дете – дъщеря, родена по време на връзка с омъжена съветничка, когато беше (все още женен) кмет на Лондон, през 2010 г.
„Не бих повярвал на думата на Борис за това дали е понеделник или вторник“, каза веднъж Макс Хейстингс, редакторът на “Телеграф”, който нае Джонсън за свой кореспондент в Брюксел. През 2019 г., когато Джонсън беше на път да стане министър-председател, Хейстингс написа статия, озаглавена „Бях шеф на Борис Джонсън: Той е напълно неподходящ за министър-председател“. В нея той нарече Джонсън „кавалерстващ шарлатанин“, който страда от „морален банкрут“ и проявява „презрение към истината“.
Хейстингс, който е работил за Джонсън, когато бъдещият министър-председател е бил на 20 години, не е първият, който повдига въпроси относно сериозността на целите му и надутото му самочувствие.
Когато Джонсън е на 17 години и е ученик в колежа Итън, изцяло момчешкото училище-интернат, което се грижи за елита на страната, учителят му по класическа литература изпраща писмо до бащата на Джонсън, Стенли.
„Борис наистина е възприел позорно безразсъдно отношение към класическите науки“, пише учителят Мартин Хамънд, и „понякога изглежда обиден, когато го критикуват за това, което е равносилно на груба липса на отговорност“.
Той допълва, говорейки за тийнейджъра, който ще израсне като министър-председател: „Мисля, че той искрено вярва, че е грубо от наша страна да не го разглеждаме като изключение, което трябва да бъде освободено от мрежата от задължения, която обвързва всички останали“.
Източници: БГНЕС, „Ню Йорк таймс“