Доносниците винаги са били изключително важен елемент за всяко тоталитарно общество, а то се различава от либералните демокрации с това, че Върховенството на Закона е заменено от тоталния контрол на един всеобхватен и всемогъщ Държавен Апарат. Възпитанието в доносническия дух, обикновено започва от ранна детска възраст, заменяйки идеята за личността с тази на народа (държавата), който народ винаги е по-важен от индивида и неговите изконни права.
Каква е ролята на доносниците в историята на България до 1989 година? Според DW агентите на българската ДС са били предимно от мъжки пол на възраст между 31 и 50 години, безпартийни и със средно образование. През 1986 год. ДС е „разполагала“ с 61 хиляди доносници – по един на всеки 130 българи. По този показател Държавна Сигурност изобщо не може да се мери с източногерманската си посестрима ЩАЗИ, чийто апарат само от нещатни сътрудници е наброявал 174 хиляди души. Ще рече, че на всеки 60 източногерманци се е падал по един доносник. При това тази цифра не включва онези 91 хиляди сътрудници, които са работили на щат в тайната полиция – тоест, на всеки 180 граждани на ГДР е имало по един платен агент.
Нека продължим с една новина от 31.05.2022 година – пише се проектозакон, в който ще се регламентира паричен бонус за всеки, който издаде случай на данъчна измама. Той е част от мерките за справяне в последствията от инфлацията, а целта е да има по-голяма събираемост в хазната. Това обясни пред „Нова телевизия“ депутатът от управляващата партия Искрен Митев. Искрен Митев даде и пример как ще действа мярката. „Сега, ако не ви издадат касова бележка в кварталния магазин, може да подадете сигнал и НАП запечатва обекта. Идеята е след сигнала вече да получавате част от укритите от търговеца данъци. Така ще имате чисто финансов стимул да го направите.“ обясни депутатът. Той уточни, че проектозаконът е бил обсъден вчера с работодателите по време на тристранния съвет. По думите му от бизнесът са се изказали ласкаво за идеята и са я подкрепили.
Това определено е изключително „дясна и либерална“ мярка в най-светлите традиции на 9-ти септември. Въпреки че да бъдем честни, досега по подобен начин работеше българският бизнес, но нерегламентирано. Сега вече се развързват ръцете на всички, за справяне не само с конкуренцията, но и с тези, които не са от нашите.
Определено този политически инструмент е бърз и ефективен, за справка може да се ползва на само 9-то Септемврийския преврат, но и разбира се идването на власт на Хитлер в Германия.
Доказателствата? – това не е важно… Господин Митев не уточнява какви ще са доказателствата срещу кварталния магазин, свидетели колко, камера, запис, специални разузнавателни средства или просто искрено и лично да отидеш и да разкажеш, че не са ти дали касова бележка. Без значение кой и как е изнесъл стоката от магазина, за която ти липсва бележката. Доказателства разбира се може да се използва Google и фразата „Така говорят хората.“. В случая не е важно дали магазинерката или конкуренцията те е „сготвила“ (без значение кой), защото определено доста хора наоколо могат да „нагласят белязания бизнес“, а потенциалът на този закон е неизчерпаем. Ние имаме реално възможност за едно ново гражданско общество съставено от доносници или реставрация на старото.
Да почнем от това, че половин България дава под наем жилища на другата половина без да декларира приходи и без да плаща и една стотинка данъци, а съседките така се обичат едни други. Покупката на недвижимост и малките хитри трикове, за да смъкнем оценъчната цена и т.н. Така че всеки съсед е виновен.
Може и учениците да започнат да изнудват или просто да правят пари от учителите си, тези които дават частни уроци и не ги декларират. Това само в едно малко градче е възможност поне за стотина ученика да изкарат толкова колкото родителите им до пенсия, просто като наклеветят учителите си недеклариращи доходи. Възможности се откриват да клеветят и родителите си, които пристъпват закона. Така хем директно ще получат 10% от финансите им, хем повече няма да има с кого да се съобразяват.
На много счетоводители ще им бъде нарушен съня за определено време, след като са изправени пред дилемата „Да взема ли едни големи пари и да спя неспокойно?“
Разбира се идеята може да се мултиплицира, например сигнали срещу корумпирани служители в КАТ и Митници, като доносникът получава 10% от имуществото им. Може да прерасне и срещу корумпирани държавни служители, полиция, съд, прокуратура. Например, будните граждани проверяват търговския регистър, колко му е заплатата, регистрираните доходи за последните 5 години например и в същото време настоящото имуществено състояние къщи, коли, поддръжка на любовници, екскурзии по Facebook и от всичко това възможността на гражданина да вземе 10% е определено стимулиращо. И винаги гражданина може да се защити с това, че така са казали хората или Google.
Това до определена степен напомня народния съд и преразпределението, извършвано в България няколко пъти, но много по-цивилизовано и с инстуционизирано развит механизъм. Работниците могат да изкарат много повече от работодателите си, като разкажат това онова. Секретарки, бивши и настоящи вече спокойно могат да бъдат поставени в графа „главни заподозрени“. А и понятието „бивша“ трябва да бъде забравено.
Но нека разкажем за вдъхновението, за зародиша на тези идеи. Вдъхновението определено е много важно това, с което сме закърмени. Историите, които са ни прочели в детството дядовците и бабите ни. Книгите, които сме намирали в библиотеките си. Това са любимите ни филми, пиеси, представления, герои… Хубаво е да си спомняме за ценностите, които реставрираме. Информацията по-надолу е взета от Google:
(Павлик Морозов пред Другарския Съд – Картина на художника Никита Чебаков)
Павел Трофимович Морозов е руско дете, убито при неясни обстоятелства. Той е превърнат от държавната пропаганда в символ на борбата срещу селската опозиция на режима чрез историята, описваща го като дете-герой, предало собствения си баща на комунистическата власт. Тази история е обект на четения, поеми, песни, пиеси, една опера и шест биографии. Павлик Морозов е роден на 14 ноември 1918 година в село Герасимовка, Тоболска губерня. Малко след раждането му баща му, Трофим Морозов, изоставя съпругата си и четирите си деца, след което живее с друга жена в селото. Демонстрирайки, нравствената упадъчност на капиталистическата буржоазна система. Трофим Морозов е кмет на Герасимовка до 1931 година, когато е уволнен и осъден на 10 години затвор за корупция. Сред обвиненията срещу него е и издаването на невалидни документи, с които изпратени на заточение са успели да избягат. По време на следствието Павлик Морозов дава показания срещу баща си, но изглежда не е допуснат да свидетелства в съда, тъй като е малолетен. Въпреки това, впоследствие са публикувани 12 варианта на неговата предполагаема реч пред съда.
На 2 септември 1932 година Павел Морозов и осемгодишният му брат Фьодор отиват в гората край селото за горски плодове с намерение да нощуват там, след което не се връщат у дома. На 6 септември са открити телата им с множество прободни рани по тях.
(Павлик Марозов – друго произведение на „пропагандното изкуство“, изобразяващо чорбаджиите в селото, младото, ново, будно поколение и омразата между тях.)
Майката на убитите деца обвинява за убийството им семейството на мъжа си, с което се намира в изключително лоши отношения. Прокуратурата придава на случая политически характер, като обвинява за убийството дядото на децата Сергей Морозов и братовчед им Данила Морозов, на които е платил местният „кулак“ Арсений Кулуканов, кръстник на Павлик Морозов. За убийството са осъдени на смърт Арсений Кулуканов, Данила и Сергей Морозови и бабата на децата Ксения Морозова. Първите двама са разстреляни, а бабата и дядото умират в затвора.
Процесът става повод за масови репресии срещу съпротивляващите се срещу колекти-визацията селяни в цялата страна, като в самото село Герасимовка след продължителни неуспешни опити по това време е създаден колхоз. И след края на процеса държавната пропаганда продължава да използва активно случая. На името на Павлик Морозов са наречени множество улици и училища, издадени са няколко посветени на него книги, стихотворения и песни, както и епична театрална пиеса. В същото време Павлик Морозов се превръща и в символ на сляпата лоялност към комунистическия режим, отхвърляща традиционния морал и семейни ценности.
(Обложката на книгата „Тимур и неговата команда“. Будните млади хора, наблюдават за нередности в родното им място.)
Тимур е главен герой в детската повест на съветския (СССР) писател Аркадий Гайдар „Тимур и неговата команда“. Той е висок, тъмнокос малчуган, който заедно със своите приятели тайно върши добри дела за хората от градчето, където живее. Негов противник е хулиганът Квакин, който пакости и отказва да поеме отговорност. По време на социализма в България в следствие на тази книга и възникналото в СССР Тимуровско движение тук се сформират „Тимуровски команди“ от пионерчета – те се събират, за да поддържат тревните площи в междублоковите пространства.
Днес живеем във време на тиха реставрация, когато Павлик Морозов и това да не дадеш риза на ближния, а да го предадеш на нашата власт (даже и за по-малко от 30 сребърника) отново е геройство. Време когато Тимуровските команди са заменени с ловци на имигранти (застанали срещу ордите неверници, пуснати от проклетите западняци, за да ги преджобят разбира се), младежки отряди развенчаващи показно, без съд и присъда извратеняците (плод на свободията на извратените Европейски ценности, на тази проклета демокрация, която ни натресоха националните предатели). Време, което започна още със Закона за мерките срещу изпирането на пари (ЗМИП) и Правилника за прилагането, които се опитаха да въведат масова шпионско-доносническа система, в която са въвлечени редица правно-обслужващи професии и дейности, включително и тази на адвокатите. Намираме се в момент, в който желязната завеса отново пада, а ние объркано не можем да намерим нашето място.
Невероятно е какво дреме в тъмните дебри на нашето съзнание. Заровени, захвърлени на бунището са спомените ни от детството, от едно друго време, но все пак детство. Разхвърляни между книгите обиращи праха в библиотеките на любимите ни баби и дядовци, между картините някъде там по стените в детските щастливи години, във филмите почти черно-бели с онези заучени фрази, в една вечна музика, не като тази днес, звучаща дори и сега някъде от там така натрапчиво. Те се там, спомените от едно друго време, дори и да осъзнаем наследството, което е някъде там дълбоко във възпоменанията, ние обикновено успокояващо си мислим, че то е отдавна дълбоко погребано, без да обръщаме внимание на тези малки детайли и следи, напомнящи ни че забвението, успиването ни обричат на повторение. Самоуверени не виждайки че има хора, които преднамерено отключват уж чрез захаросана носталгия или чрез наивното, по детински благородни мотиви тези заровени дълбоко в бунището на паметта тъмни моменти, за да ги повторим наново. И все пак всичко е в името на равенството, на справедливостта, на онеправданите в името на децата, в името на народа, нали?
(Добрия Смарянин, картина от Рембранд, 1630 година. В дебрите на нашето съзнание липсва историята за добрия Самарянин, който не може да мине от другата страна на пътя.… дори и глупак, както го нарича в своята поема Хенри Лусон… какъвто той и ще си остане. Имаме други истории, които сме обречени да повторим. )
Автор: Илиян Кузманов