Трябва да призная, че г-н Трифонов е улучил безпогрешно мечтата на българина за политика светец, който не иска нищо, не заема постове, говори за приятни неща, не управлява и всъщност дори физически отсъства. Ако някак си (не дай боже!) умре геройски, преди да е постигнал каквото и да било – народни песни ще му пеят.
Идеалният политик в нашенската манихейска традиция е контрапункт на греховната действителност; той въплъщава мъките и обидите на народа от това, че го управляват и трябва да им живее. Техническия термин е протестен вот. Не просто протестен, метапротестен, защото освен че самия лидер го няма, не се появяват и истински ангажирани с него коментатори (които му симпатизираха, май се разкандърдисаха?); мълчат като комунисти на разпит народните им представители, а телевизия 7/8 е с абонамент.
Нещо повече, неуловим остава самият електорат на „Има такъв народ“ (ИТН), ако изключим някои най-общи социологически параметъра като по-млади, провинция, чужбина. Не ги видяхме като организирана група на протестите, макар че бяха сред нас; не чувам да отправят към лидера си определени искания за заплати или законодателство. През семестъра отчаяно се опитвах да разбера сред студeнтите ми има ли гласували за ИТН, но не никой не си казваше. И не защото е непрестижно, а май защото е нещо твърде определено. А силата зад тази електорална вълна е именно всестранното, безформено отрицание на политическото като такова. Партия, създадена, за да отхвърли партийния принцип; референдуми, целящи да изземат инициативата от политическата класа, управлението на държавата, сведено до технически мениджмънт. Добавяме и образа на самия Трифонов по една дълбоко неофиициална тениска на дивана си вкъщи, който обяснява странните си ходове така: „Не водя политически разговори, не се смятам за политик“.
Всъщност единствената информация за този електорат са няколкото му групи във фейсбук. Предварително сме наясно, че в социалните мрежи цари какофония. Публичен дебат, изнесен във фейсбук, е антидебат, както е откровено антипартия ИТН. Да вземем реакциите след интервюто на лидера с неговия заместник.
И значи. Единият вика „Прост селянин! Самовлюбен некадърник!“ Другата „Обичам те, Слави, само така!“, трети призовава „Стига плюхте, тролове!“. Не забравяме и че втората характеристика на подобни отворени групи е да не знаем кой точно пише. Т.е. ако кажа, че около три четвърти от постингите изразяват гнева или разочарование от интервюто на г-н Трифонов, това може да говори за оредялата му подкрепа. Но може и да е знак, че ФБ страниците почват да бъдат завземани от врагове (няколко постващи идентифицирах именно като външни за ИТН мои собствени кореспонденти). Това второто би значело, че енергията на „Славистите“ почва да спада и опонентите им успяват да ги изтласкват от собствените им страници.
Като изключим емоционалните клипчетата с ръкопляскания или видеомайтапи, реакциите като че ли са от четири типа.
Най-редки са собствено политическите. Което затвърждава у мен впечатлението, че този електорат всъщност не иска от г-н Трифонов нищо конкретно – иска екзистенциален реванш над политическата система въобще. Тези постинги са, общо взето, критични, пишат явно разочаровани или просто мислещи хора. „Аз да попитам, без да теглиш заеми или да вдигаш данъците, как точно ще правиш обещаната социална политика.“ „Значи Асен Василев бил много ляв… а БСП, с които се разбрахте, не са леви?!“ Някои все още се сещат за обещаната мажоритарна система, но темата май вече не е централна. Мисля, че изказването, което обобщава политически нагласи на този електорат, е: „Колко са прости нещата, а колко сложни ги правят някои хора!“ Превеждам си го така: ако назначим експерти с езици, омразната политика ще ни остави на мира.
Втората група раздразнения е срещу самата партия. „Защо не бяхте на протестите, защо? Излиза, че сте кукувича партия. Ако не се вслушате в исканията на протеста, скоро ще трябва да се прекръстите на ИТП – Имаше Такава Партия!“ Или ляво кроше: „ИТН е продукт на САЩ, забравете, че мислят за народа или благополучието му, мислят как да угодят на спонсорите си“. Някой предлага да се направи референдум, та народът сам да посочи кой да го управлява (как става това, замислих се, всеки праща някакво име ли?). Много пишещи настояват в никакъв случай да не преговаря с когото и да било. И ако се може да направи един голям мегаконцерт, за да оправи работата (това иронично).
Типично е разочарованието, че идолът се крие: „Мисля, че никой не си е представял Вашата партия по този начин. Всички Ваши привърженици, включително и аз, са леко разочаровани, че Вие оставате в сянка“. Обяснението, че му е омръзнало да бъде публична личност и е станал политик, за да си почине от видимост, очевидно звучи нелепо. Все пак има и обратни мнения „Супер си, Слави, прави това, което решиш, не се съобразявай с никого освен избирателите.“ Това „не се съобразявай“ е лайтмотив у останалите верни поддръжници, защото за тях проектът ИТН е напук на системата.
Мощна е вълната на персонални подигравки и обиди, някои от които не са за тук. Едни обсъждат външния вид на героя, други им се карат: „Много умен, истински, премерен и обективен! Евалаааа!!!“ „Защо не покажеш татуировките на гърба си, Сатанист!!!“ четем в един постинг; друг пък се е втренчил в лявата ръка на Трифонов, чието потрепване според него е знак за коварна болест (сигурно е гледал филми за последните години на Хитлер). „Изключително високомерие. Постоянно намръщена физиономия.“ Подразнил се е от това и друг: „Усмихни се малко, бе!“
Най-силно възмущение в интервюто буди не самото съдържание, а паралелът между Трифонов и Борисов. Това по линията джипка = диванче; Севда = Тошко. „Предния Бойко поне излизаше навън , а този се кара само по фейсбук“, обобщава някой.
Последния тип реакции са в любимия ни жанр окайване на народа като такъв: „Май не е достатъчно само да се гласува, а и да се мисли, като се гласува“. И сублимната реплика: „Тоя народ как може да повярва, че на Слави ще му поникне коса, аз още се чудя?!?!??!“.
След като изчетох всичко това, аз пак нямам отговор дали отслабва подкрепата на Трифонов. Ако направи стегната партия, извади програма, намери съюзници и постигне някои от нещата, които обещава – ще го уважаваме повече ние, външните за проекта му. Но неговите си поддръжници може би точно тогава ще се разочароват. Защото те май искат нещо друго – неуловимо, метафизично.
Автор: Ивайло Дичев
Източник: „Дойче веле“