Интервю на faktor.bg
Горан Благоев, водач на листата на Републиканци за България в 23 МИР-София. Историк по образование, телевизионен журналист с 30 годишна кариера. През есента на 2020 г. става един от учредителите на ПП „Републиканци за България“.
Г-н Благоев, неотдавна във вашето предаване „Памет без давност“ по ТВ „Евроком“ поставихте проблема, че все още нямаме достойни паметници на героите от войните за национално обединение. От години повдигате въпроса, че паметниците на Съветската армия, която е окупатор, са по-величествени и по-грандиозни от тези на българската армия. Как да си обясним този нихилизъм?
За съжаление това е едно злощастно наследство с близо едновековна давност. След налагането на Ньойския договор, като победена страна България не е можела да възвеличава своите победи във войните, които де факто са й донесли национална катастрофа. Така в междувоенния период единственият грандиозен паметник, който строим е този на връх Шипка. След 09.09.1944 г. новата идеология няма как да допусне дори мисълта да се почетат например героите от Одрин-1913 г. или от Тутракан-1916 г. За сметка на това из страната ни масово изникват паметници на Съветската армия. Демократичните промени сякаш отхвърлят като комунистическо наследство идеята за монументалните мемориали, независимо на кого са посветени и така нацията ни продължава да бъде в тежък дълг към именитите си личности от недалечното минало. Не бива да подценяваме факта, че паметниците на една чужда армия са по-внушителни от тези на собствената ни войска. Това е симптом за тежък дефицит на национална памет и достойнство.
Особено дразнещи са паметникът на Съветската армия в София и т.нар. „Альоша“ в Пловдив…
Неслучайно паметникът в центъра на столицата е наречен МОЧА (Мемориал на окупационната Червена армия). Още през 1993 г. Столичният общински съвет е приел решение за демонтирането на Паметника на съветската армия от центъра на София, а скулптурите му да бъдат поставени в бъдещия тогава Музей на тоталитарното изкуство. Но това решение чака да бъде изпълнено вече 28 години. Колко време още ще е така? МОЧА е дело на българското верноподаничество, а не е мемориал на загинали войни – т.е. не е под закрилата на международните конвенции за военните паметници на чужда територия. Затова демонтирането му няма да е посегателство върху паметта на загиналите червеноармейци, а израз на българското национално достойнство, така че е крайно време решението от 1993 г. да стане факт. Опасявам се, че мнозинството софиянци не знаят за това решение. Аз самият го научих преди дни, при това от научна публикация и смятам след изборите от Републиканци за България да го припомним на столичани и да започнем кампания за изпълнение на решението. Парадоксалното е общинската власт, която е в ръцете на ГЕРБ, да не прави нищо по този въпрос. Създава се тягостното усещане, че партия, която се афишира като проевропейска, де факто се държи като проруска. А това е очебийно и в други сфери – като, например, прословутия „Турски поток“. Да не говорим за коалиционните партньори на ГЕРБ…
Какво имате предвид, все пак изкараха заедно пълен мандат?
Последният скандал е с шпионската афера, в която бяха замесени служители на военното министерство и парламента, предоставяли информация от военен характер на Русия. Смущаващо е, че военният министър Красимир Каракачанов е наградил единия от тях с отличие „за военна доблест“. Представяте ли си какъв абсурд?! Награждаваш служител, който всъщност работи срещу българските интереси. При това за пари, а не от идейни подбуди. Станахме за смях пред партньорите ни в НАТО – лъсна имиджът ни на Троянски кон. Кой в ЕС ще има доверие в държава, чиито високопоставени служители с достъп до секретна информация се оказват руски шпиони?! Политическата етика изисква при такъв гаф министърът да си подаде оставка, независимо, че до изборите остават десетина дни. Така ще покаже морал. Нелепо е да се оправдава, че следенето на шпионите е започнало от военното разузнаване, което му е пряко подчинено. Защо не каже тази разработка по собствен сигнал ли е предприета, или изтичането на секретна информация към Русия първо е било прихванато от партньорски служби?
Но както се разбра от последните изяви на министър Каракачанов, моралът очевидно не му е присъщ, щом като смята, че като агент на ДС с псевдонима „Иван“ не е вършил нищо нередно. Дори ни обясни, че във всички времена тайните служби всъщност се занимавали с едни и същи теми. По неговата логика излиза, че съвременната ДАНС би следвало да се използва и като инструмент за политически репресии, подобно на някогашната ДС?
Отново стигаме до липсващия 31 години закон за лустрация, как да се преодолеят зависимостите?
Благодаря ви за това напомняне. Както ни е известно законът за лустрация нямаше как да се осъществи в зората на демокрацията, при положение, че в т.нар. демократична опозиция бяха внедрени много хора с агентурно минало в ДС. И в това отношение обществото ни е в тежък дълг. Това е и една от причините да проявя съпричастност към политически проект като Републиканци за България. Ако спечелим доверието на избирателите и влезем в новия парламент, една от задачите ни е прокарването на именно такъв закон.
С какви основания ще мотивирате обществото?
Недопустимо е три десетилетия след промените България да е единствената постсоциалистическа страна, която все още да не е завършила този процес. Недопустимо е да сме имали за президент два мандата човек с агентурен псевдоним „Гоце“ или патриархът да е бившият агент на ДС „Симеонов“. Лустрацията не е отмъщение, а морално възмездие. Не може хора, които са се продавали на репресивния апарат на тоталитарната държава и са вършели подлости за лични облаги, да продължават да бъдат фактор в обществото. Ще ви дам конкретен пример – професор от Института по балканистика при БАН, роден е през 1970 г., осветлен като агент „Лечев“, в колегията е известен като виртуоз в провалянето на академични конкурси за лични цели. Той е член и на научни журита, и на научни съвети, съсипва кариери, но никой не може да го спре, защото закон за лустрацията няма. Агентите на ДС не бива да бъдат допускани до никакви ръководни и отговорни длъжности, дори на първично ниво – и то не защото тайните служби на тоталитарна България все още са съхранили системата си за влияние. Разбира се, не знаем под напора на какви зависимости кой и как действа, но по-същественото е друго. Такива хора, независимо от възрастта си, още носят своя ДС-манталитет – силни са в задкулисието, интригата, манипулациите и по този начин продължават да съсипват съдби.
Но БАН съвсем не е единственият приют за бивши агенти на ДС и комунистически номенклатури?
Точно така, да не забравяме, че щатни служители и агенти на бившите тайни служби си създадоха цял университет зад паравана на библиотекознанието. Преподават и национална сигурност, фабрикуват на килограм научни кадри. Там професорска титла получи и Светлана Шаренкова, кандидат за депутат от БСП, която предизборно ни напомни, че „Русофилството е национална кауза“, а самата тя ще отстоява възстановяване на отношенията с „братска Русия“. Тези дни с докторска степен от този университет се сдоби и вицепремиерът Мариана Николова, въпреки че учени от Софийския университет откриха сериозни процедурни нарушения като недостиг на необходимите авторски публикации по темата на дисертацията. Не възразявам един истински учен да има своите политически убеждения, но от такъв съчинен академичен „елит“ – да пази Господ България!