Европейската публична среда не съществува – хората в 27-те страни в ЕС живеят заедно, но в различни медийни светове. От липсата ѝ произтичат изпитания пред журналистиката, които интервюто на премиера Бойко Борисов с авторитетния германски вестник „Франкфуртер алгемайне цайтунг“ само потвърждава.
Това е един от основните изводи в коментара, който германският журналист Михаел Мартенс, дългогодишен кореспондент на ФАЦ за Балканите и изтъкнат познавач на региона, написа за „Дневник„. Преди почти месец Борисов даде за ФАЦ първото си интервю, откакто през лятото започнаха антиправителствени протести. „Дневник“ се обърна към разговарялия с него Мартенс за впечатленията му от срещата, завършила с цяла страница за Борисов във водещото германско издание и с коренно различни коментари в София и Берлин.
През октомври бях в София за интервю с Бойко Борисов. След 2006 и 2016 г. това бе третият разговор, който водя с него за „Франкфуртер алгемайне цайтунг“. Първият път още бе кмет, но тъй като всички знаеха, че рано или късно ще играе по-голяма роля в България, исках да се запозная с него и да разкажа за това на читателите си. Първото интервю протече доста зле, поне от моя гледна точка. Учудих се, че Борисов е популярен сред българите. Десет години по-късно, през 2016 г., преди всичко ставаше дума за ролята на България в миграционната криза, защото това много интересуваше германската общественост. Третото интервю, което се състоя през октомври 2020г., бе със сигурност най-необичайното от трите разговора.
То предизвика вълнения както в Западна Европа, така и в България, макар и по различни причини. Може би бе едно от най-необичайните интервюта с правителствен ръководител на държава от ЕС, което човек може да си представи. В него в крайна сметка се стигна до въпроса кой има достъп до спалнята на Борисов и какво правят на нощното му шкафче златни кюлчета, пачки пари и пистолет. За мен интервюто бе необичайно и защото във ФАЦ действа строга политика, която силно поддържам и самият аз: личният живот на политиците е табу. В този случай личното обаче придоби политическо измерение – дотолкова, че се озовах в непозната роля да задавам въпроси, каквито никога не бих задавал на политик – независимо намирам ли го за симпатичен или не.
(Един страничен коментар, макар да зная, че изпадам в немилост пред мнозината смятащи българския министър-председател за отговорен за всички проблеми на страната си: в личен разговор Бойко Борисов може да е много симпатичен и дори има качество, което за 25 години в журналистиката изключително рядко съм срещал сред политици: самоиронията.)
Но да се върнем към темата: след интервюто получих много съобщения от германски читатели, които ми написаха, че не са знаели кой точно е Борисов, нито се интересуват от България, но въпреки това са прочели интервюто докрай, защото темата е толкова необичайна. Един много важен човек в германската политика, чието име не мога да назовавам тук, разпращаше интервюто по имейл в Берлин, като отбеляза: „Ако на някого му се прииска да прочете необикновена история за секс и престъпления, не бива в никакъв случай да пропуска интервюто с Борисов във ФАЦ.“
В България интервюто се смяташе за забележително по други причини. За интересуващите се от политика български читатели съдържанието, разбира се, не бе нито ново, нито необичайно. Всичко казано от Борисов в интервюто бе повече или по-малко известно. Необичаен обаче бе фактът, че Борисов изобщо дава интервю – първото му голяма от месеци, а и от началото на протестите през лятото. Така че не е чудно, че читатели в България искаха да знаят какво точно казва Борисов – и вероятно са били разочаровани, че са научили толкова малко от разговора.
Разбирам това разочарование. Но то ни води към проблем, за който много бих искал да пиша: проблемът с несъществуващата европейска публична среда. Живеем в Европейския съюз в общност от 27 държави, в които (поне на теория) важат едни и същи правила; живеем обаче в коренно различни медийни публични среди. От 20 години съм кореспондент на вестника си в Югоизточна Европа. Живял съм в Белград, Истанбул и Атина и продължавам да установявам, че има огромна пропаст в познанията между Изтока и Запада. Малки държави като Гърция, България или Литва например гледат с голям интерес към големите държави в Западна Европа и почти всички имат кореспонденти в Берлин или Париж. Обратното обаче не е вярно.
„Германците знаят много малко за Гърция и още по-малко за България или Литва. Повечето не знаят много дори за непосредствените си съседи на изток. Като цяло вярвам, че много повече поляци могат да отговорят кой е Йохан Волфганг Гьоте, отколкото са германците, които могат да свържат с нещо името на Адам Мицкевич. За Христо Ботев да не говорим.“
За мен като журналист това има много преки последици за работата ми: Дори във вестник като ФАЦ, чиито читатели са над средното ниво по германските стандарти, предварителните познания за България не са големи. А това има последици и за интервютата. Един пример: в разговора с г-н Борисов имаше откъс, в който ставаше въпрос за случая „Осемте джуджета“, един от добре документираните случаи на корупция в България. Сметнах това за интересна част от интервюто и бих искал да задам повече въпроси по темата, но проблемът е, че германската публика, разбира се, няма идея дори какво са „Осемте джуджета“. Престъпна група? Кодово име? Кои са осемте джуджета и защо това е важно? (Това всъщност е името на заведението, където според Антикорупционния фонд са се провеждали срещите на бившия шеф на столичното следствие известен като Петьо Еврото с хора, на които той да осигури бърза прокурорска или съдебна подкрепа и то даде името на разследването на фонда, излъчено в няколко серии – бел. ред.)
Това показва какво трябва постоянно да вземам предвид при интервю с политик като г-н Борисов: Известното и важно за интересуващите се от политика хора в България, е в повечето случаи неизвестно на читателите ми в Германия, както и на хората, на които трябва да обяснявам за България. И така не мога да задам много въпроси, които искам да задам, тъй като резултатът, макар да би могъл да е много интересен за българите, би объркал „моите“ читатели.
След публикуването на интервюто с мен се свързват българи, които се оплакват – защо не съм използвал шанса си да говоря с Бойко Борисов, за да му задам други въпроси: за ролята на Цветан Цветанов например, за мнението му за Христо Иванов, за вилата на Ахмед Доган, за връзките му с Касим Дал или за „Апартаментгейт“ – и така нататък.
Това със сигурност са интересни въпроси, само че всички те ме изправят, като германски журналист, който пише за германска публика: почти никой в Германия изобщо не знае кои са Касим Дал и Цветан Цветанов или какво е „Апартаментгейт“. Така бих могъл да задам въпроса само ако изясня споменатите хора или връзки в самия въпрос – а това прави интервюто доста трудно за четене. Да добавим към това, че за разговори с правителствени ръководители на малки държави в повечето случаи няма много място.
„Това, че Борисов получи цяла страница в интервюто с ФАЦ, е абсолютно изключение. Толкова място вероятно има за интервю с Ангела Меркел или Еманюел Макрон, но не и за правителствения ръководител на малка държава. Това, че той все пак получи цяла страница, бе просто защото темата бе толкова необичайна.“
Проблемът е неразрешим: интервюта с политици от малки държави, на които в Германия се обръща малко внимание, винаги се колебаят между желаната журналистическа точност и известна повърхностност, неизбежна заради малките познания по темата дори на човек над средното образователно ниво и с интереси към темата над средните.
Още един пример за недоразуменията, които възникват от различните публични среди: скоро след публикуването на интервюто във ФАЦ в България се появи интересен анализ на разговора на историка проф. Искра Баева. Тя пише, с пълно право от българска перспектива: „За нас темата е толкова позната, че вече ни е омръзнало, но не е така за широката европейска/германска публика, за която въпросите и най-вече отговорите са новост.“ На друго място пише: „Няма нужда да продължавам тезите му във „Франкфуртер алгемайне цайтунг“, защото те са ни добре познати.“ На това не мога да възразя. В анализа ѝ обаче има и друг момент, където г-жа Баева греши. Тя се пита защо, макар разговорът да е воден през октомври, се публикува почти два месеца по-късно. Пише: „Не мога да си представя, че толкова сензационно интервю случайно е отлежавало в редакцията на вестника почти два месеца. Очевидно трябва да потърсим причините другаде. Мога само да предположа какви биха могли да бъдат те.“ Сред предположенията ѝ е това, че разговорът бил неприятен за определени кръгове в Германия, особено в групата на ХДС/ХСС на Ангела Меркел, с която Борисов е свързан политически на европейско ниво.
Това предположение на г-жа Баева обаче е погрешно. Ако оставим настрана, че ФАЦ не иска от ХДС разрешение за публикуването или момента на публикуване на дадено интервю, обяснението е много по-банално: в седмицата преди 3 ноември имаше само една външнополитическа тема, която наистина интересуваше германците: изборите в САЩ.
Колкото и необичайно да бе интервюто с Бойко Борисов за германските читатели, никой не би искал да знае преди американските избори какво става в спалнята на министър-председател от малка държава някъде в Източна Европа. Така бе и в първите моменти след изборите, докато Тръмп поставяше резултатите от вота под съмнение. Едва когато развитията в Америка отново се бяха поуспокоили, на външнополитическите страници на вестника ни отново имаше място (а и в главите на читателите – внимание) за други истории. Това е баналната причина интервюто да почака толкова много. Когато и да бе публикувано обаче, проблемът с различните медийни публични среди щеше да остава.