Не е важно дали нещо е истина, важното е да плаши. Това е смисълът на пропагандата, използваща фалшиви новини. И когато фалшът бъде разобличен, най-добре е същият сюжет да бъде продължен в друг епизод, нищо че пак ще бъде разобличен. Пропагандата е като сериал на ужасите, който те държи в напрежение, докато е заплашен животът на главния герой. И колкото по-дълго героят успява да оцелее сред хорър измишльотините, толкова по-наркотична е нуждата да се страхуваш още и още за него.
Главният герой на антибългарската пропаганда, разбира се, е българското. Първи беше сценарият как щели да махат „Аз съм българче“ на Иван Вазов от училищните програми. След като това бе отречено, сега се стигна до „поукраинчването“ на „Аз съм българче“. Един „кафяв“ сайт и безброй публикации в социалните мрежи разпространиха корица от стихосбирка на престижно издателство и именит илюстратор, на която дете, облечено със синьо-жълта горна дреха, развява българския трибагреник.
Как синьото и жълтото станаха грандиозен проблем
Заради цветовете на дрехата възмутените решиха, че детето е украинче или че българчето е поукраинчено. Нищо, че илюстрацията е още от 2006 година (а в оригинала от 2002 дрехата била бяло-синя) и после книжката е преиздавана няколко пъти. Тогава никаква украинска тема не е била на дневен ред в България, а и авторът на илюстрацията обясни, че синът му имал тогава синьо-жълт анцуг, затова така облякъл персонажа. Подробност е и че синьото и жълтото трябва да са в еднакви пропорции, за да репрезентират украинското държавно знаме, докато на илюстрацията само една четвърт от дрехата е в синьо.
Не че би имало проблем и рисунката нарочно да е направена в тези цветове или умишлено преиздадена така, когато вече имаше украинска тема и в нашия дневен ред. Защото дори и момчето от рисунката да е украинче, нима няма да сме горди да развява българския флаг? Или да е българче, което, развявайки трибагреника, проявява солидарност с нападнатите украинци? (Тук определено русофилите няма да са съгласни, а несъгласните с тях ги удостоиха с колаж „Аз съм копейка“). А пък онези, които разбират само от „цветна аргументация“, получиха в социалните мрежи подобаващ елементарен отговор, с визуалното напомняне за множество синьо-жълти брандове – от известни търговски марки до столичните трамваи.
Как българинът се оказа заплашен от украинеца
Цялата тази верига от опровержения и обяснения обаче не намалява ефективността на прокремълската антибългаска пропаганда. Защото, малко или много, тя постига целта си.
На първи план се внушава едно „чисто и без външни примеси“ разбиране за българина. Нищо, че сами сме признали в историята си мнозина чужденци за по-българи от родените българи, и пак мнозина „чисти българи“ сме проклели като предатели. Следващият пласт е, че българинът е заплашен от украинеца, защото той е във война, значи може да го забърка и него. Накрая идва и снемането на проблема с външното, небългарското – украинецът воюва с руснака, който обаче ни е освободил. Така вече украинецът е заплаха за българщината на българина, а не руснакът агресор. И значи агресорът вече не е агресор, нито изобщо виновен и като нищо следващата стъпка може да е българското момче да бъде изрисувано в бяло-синьо-червеното на руския флаг, докато вее българския. Това така или иначе е добре познато от век и половина.
Как ни отчуждават от националното и налагат автоцензура
Другият аспект на ефективността на тази пропаганда е, че тя всъщност тотализира реликвите на българщината. Прави ги идоли-монументи, които са не просто безспорни, а не подлежат на никаква друга, освен строго канонична интерпретация. И тук не става дума за „либералната лиготия“ да може да се проблематизира и национално каноничното, а за ограничаване свободата да обичаш националното, включително да си патриот срещу канона. Забранява се националното да се претворява по различни начини в съвремието, то е зазидано в мавзолей, пред който може само да се козирува.
И ето това е най-дълбинният ефект на тази антибългарска пропаганда. Че докато уж брани националното, тя го отчуждава от нас. Огражда го с въжета и го мумифицира. Борците срещу политическата коректност на „прогнилия Запад“ налагат патриотарска политкоректност. Подтикват ни към автоцензура и неусетно все по-често ще бъдем принуждавани да внимаваме в какъв контекст поставяме националното, докато рисуваме, говорим и пишем, за да не ни обвинят в непатриотизъм. Или пък все повече ще се разделяме на непримирими лагери, обвиняващи се взаимно в национално предателство. Но това дори е още по-изгодно за антибългарската пропаганда – да бере плодовете от национална вражда.