Кой се страхува от правителството?
Руската пропаганда скача като ужилена, ако някой заговори, че се е захванала да сваля правителството, защото е точно така. Успя да натовари със значение на едва ли не криминално деяние дори случайно изтърваната дума „сглобка“. Задачата ѝ е облекчена от осите на противопоставяне в българската политика, които са пресечени и преплетени, както никога досега.
На основните опоненти – ГЕРБ/СДС и ПП/ДБ им се наложи в защита на евроатлантическата ориентация на България да управляват заедно, но без да се отказват от взаимното си негодувание едни от други. Към тях се присламчи и ДПС като неканен гост, който нито можеш да приемеш, за да не ти стовари собствените си грехове, нито си заслужава да изгониш, за да не похлопа на друга врата. Най-голямата имиджова щета е за ПП/ДБ, които се заявиха като борци срещу управленческия модел на ГЕРБ (ДПС) и сега трябва да убеждават симпатизантите си, че могат да го сменят със съдействието на носителите му.
Политическата трупа, която се бори за място в сърцето на Путин
От другата страна също е шарена политическата трупа, която работи за евроатлантическата дезинтеграция на България. Тя включва президента на републиката, партия „Възраждане“ и БСП. И тя е в сложни отношения, както с противниците си, така и помежду си. Президентът, който вече не пести язвителни нападки към ПП, се водеше за техния политически баща и същевременно бе осиновен от „партиите на промяната“, подкрепили го за втори мандат в изблик на някаква политическа суицидност. БСП пък направо делеше властта с тях, нищо че сега ги обвинява в алчност за власт. Не прощава и на президента в битката им за място в сърцето на Путин. То обаче най-напред е запазено за „Възраждане“, които откровено искат да извадят България от НАТО и ЕС и да реставрират съветския режим, нетърпеливи да започнат с репресиите…
Когато тази трупа държеше властта чрез служебните правителства, президентът твърдеше, че искрено желае най-после да дойде редовно. Но щом това се случи, тръгна тристранно организирана подготовка за свалянето му. Атаките срещу него, за да няма съмнение откъде идват, се осъществяват по познатата от хибридната война КГБ-стратегия в съчетание на скалъпени факти и агресивни мнения. Директивата е проблемите и грешките на управлението, допълнително провокирани от външните и вътрешните конфликти, тенденциозно се хиперболизират, докато се превърнат в пропагандна „опорка“ и после се тиражират до безкрай от тролове и руски проксита, докато изместят останалите теми от обществения дневен ред. И публичното ехо да повтаря: най-лошото правителство на прехода!
Скалъпени обвинения, които водят до оправдания
Първата опорка, разбира се, бе самият диалог между политическите противници, представен като предателство към избирателите им. Сякаш коалициите на противници са изключение в демократичния свят. Въпросът е какво ги оправдава. И именно тук майсторите на руската (антизападната) пропаганда вкараха ПП в слаба позиция и ги принудиха да се оправдават. Вместо ясно да заявят на президента и сие, че именно заради тях са с ГЕРБ, за да не позволят отново да върнат България в зоната на руското влияние. И ако някой все пак им го заяви, те не отричат, а следва нова пропагандна атака: вие защо ходите в американското посолство. Сякаш е едно и също дали си лоялен към партньорите си или към „неприятелска държава“, държала страната ти в политическа окупация близо половин век.
Това продължава с различни обвинения. Например със скалъпения факт, че първите разговори за правителство били водени в Девически манастир, сякаш има значение какъв е манастирът, а не какъв е резултатът. Или друг скалъпен факт – че преговорите са станали с посредничеството на Алексей Петров и бащата на Кирил Петков, завъртян целенасочено след убийството на Петров, за да събуди непроизтичащото от нищо подозрение, че бащата на Петков, сина му, ПП, евроатлантическото мнозинство… имат нещо общо с убийството.
Омразата заглушава фактите
Работи се в едра пропагандна рамка: правителството е плод на измама. И по логиката на обратното – честната политика е да продължаваме да сме с руснаците, когото и да нападнат. До каква степен това второ внушение е важно за президента и сие личи по истеричното превръщане на двата стари дебата – за националния празник и за паметника на Съветската армия, в бойно поле, на което „Възраждане“ даже директно призовава към физическа разправа.
Целта е да се нагнети колективна емоция в спектъра на омразата, която да заглуши историческите факти и политическите доводи. И хората да не си дадат сметка, че 3 март е ден на благодарност към Русия за участието ѝ в Освобождението, но има малко общо с българската национална идентичност. Освен ако нашият основен национален белег, не е преклонението пред чужда нация. Или пък между патетичните речи да не се усети невалидността на довода, с който искат да запазят Паметника на съветската армия – историята не трябва да се руши. Сякаш господарите на същата тази армия не разрушиха паметниците на пълководеца ѝ през Втората световна война – Йосиф Висарионович Сталин, когато се разбра що за сатрап е бил.
За антиправителствената проруска пропаганда най-големият враг, както може да се предположи, е министърът на отбраната Тодор Тагарев, защото по достоен начин – без излишен шум и с професионални аргументи, включи България в евроатлантическата политика към днешния наследник на Сталин. Така че президентът и сие, извън дежурните крясъци на Костадинов „Оставка“, чакаха удобна възможност да се разправят с Тагарев и решиха, че тя се появи, когато един от съветниците му, уплашен за болното си дете, си изпусна нервите в „Пирогов“ и беше отстранен заради това. Случай като много други, но този специално бе подхванат от многогласен хор, за да се забрави за съветника и репутационната криза да пренесе върху министъра, като да го противопостави и на уморените от работа лекари, и на уморените от чакане пациенти. Но най-вече, за да се всее раздор между поддръжниците на правителството, които и без това си нямат вяра и търсят поводи да се дистанцират един от друг. Според една от хипотезите, мистичното завръщане на Васил Божков също има тъкмо такава функция: да завърти отново в публичното пространство обвиненията към Борисов, за да трябва този път ПП/ДБ да се дистанцират от ГЕРБ.
Проблемите с местните избори
Най-благодатна почва за раздор между ГЕРБ/СДС и ПП/ДБ обаче изглеждат местните избори, където борбата помежду им има потенциал да отмени половинчатите им уговорки на национално ниво. Още повече, че ПП/ДБ „нахраниха“ антиправителствената пропаганда, като за изненада на избирателите си заложиха в София на кандидат с биографични ДС утежнения. Благосклонно погледнато, това може да е и ход с по-висока обществена стойност от битката за едно кметско място, с който да се прекъсне проточилия се с десетилетия дебат за оценката на комунистическото минало, така както вървеше досега. Защото той не само не даде резултат, а фактически оневини бившите комунисти и остатъците от самата ДС. Тогава си заслужава да издигнеш кандидат от ново поколение, успял благодарение на собствените си качества в глобалния свят, чиито ценности нямат нищо общо с тези на предците му. Но за целта трябваше самите номинирали го партии да извършат огромна комуникативна работа, а не да го оставят сам в кампанията да изпраща, поради липса на политически опит, разнопосочни сигнали. И да разчита главно на „Спаси София“, които са фонов играч.
Въпреки ожесточеността на атаките и драматичността на проблемите (зърнената криза, узурпацията на Черно море от Русия, наводненията и пр.), правителството, в стила наложен от министър-председателя му, стои балансирано и авторитетно, без отмъстителност и празни приказки. Гледа да си върши работа за разлика от законодателите, чиито реформи боксуват и губят смисъл. Но ако те изпуснат и правителството, нищо чудно за дълго време то да остане последното евроатлантическо правителство на България.
