Гледам обяви за продажби на имоти и не откривам оферти за цени в левове. Всички са в евро. България обаче не членува в еврозоната. Нещо повече – партия „Възраждане“ обяви, че е събрала 590 000 подписа под искане за референдум срещу въвеждане на еврото през следващите 20 години.
Възможно ли е някой от подписалите да е предпочел левове при оценка на имот? Или може би никой от тези почти 600 000 души не е купувал или продавал недвижимо имущество в България? Въпросите си заслужават проверка, защото представители на „Възраждане“ допреди година бяха яростни антиваксъри, а после се оказа, че мнозина са се ваксинирали срещу ковид дори с трета доза.
Честността в политическия живот не е сред задължителните му качества. Затова е полезно да се разсъждава с известно недоверие към думите и делата на политиците.
Откъде идва манията за спазаряване на имоти в евро?
Вероятно не е от амбицията на България да се присъедини скоро към еврозоната. Покупката на имот е инвестиция в нещо трайно, което гарантира, че спестяванията на купувача ще бъдат защитени от инфлация. А от гледна точка на продавача раздялата с имота му може да стане само срещу трайна равностойност. След въвеждането на валутния борд в края на 90-те години би трябвало левът да се ползва със същото доверие като еврото, защото стойността му е фиксирана към него. Но в мислите на хората не е така. При сериозни сделки те предпочитат да смятат в евро, въпреки че най-вероятно се разплащат в левове. Патриотизмът няма тежест в собствения джоб.
Доверието към чуждата валута е продукт на недоверието към собствената обществено-икономическа среда. По време на големия грабеж в началото на прехода, наричан за конспиративност хиперинфлация, се хвърляше вина върху долара, че много скача и вдига цените на стоките. В действителност доларът почти не мърдаше спрямо другите валути, но в сравнение с неговата стабилност левът пропадаше с часове. Управляващите нямаха интерес да назовават нещата с истинските им имена – например, че изгребват банките, а за камуфлаж ги пълнят със свежо отпечатани инфлационни левове, които подменяха спестяванията на хората с кухи нули.
Народът, който все още носеше рефлексите от антизападната комунистическа пропаганда, възприе терминологията на прехода за скачащия долар, но не го намрази, защото интуитивно усещаше, че той е финансово убежище, стига да го имаш. Спомням си, че на ъгъла на ул. „Граф Игнатиев“ и ул. „Раковски“ в столицата се събираха продавачи на цветя, които предлагаха продукция от собствени градини. Някои продаваха зелени подправки. Спирам при една баба и я питам
колко струва китка магданоз,
а тя отсича след кратък размисъл:
– Сто лева!
– Как сто лева за китка магданоз? Миналата седмица бе наполовина.
– Ами, доларът скочи, нали знаеш…
– Какъв долар – береш магданоза в градината си?
Вероятно жената не бе пипала американски долар, но пресмяташе в американска валута. В действителност сто лева се равняваха на днешни 10 стотинки.
След въвеждането на валутния борд през 1997 г. на мода излезе германската марка, към която бе привързан левът. Но тя скоро се помина и бе заменена от общата европейска валута – еврото. Оттогава българинът брои големите числа не в долари, а в евро. Левът му служи като производно за уреждане на текущи сметки. С какъвто и патриотизъм да се кичат политиканите,
нашенецът се държи здраво за Европа, защото тя му дава стабилност
Когато задухат силни ветрове, отвяват димните завеси и се вижда по-добре кой какво представлява. Руската агресия в Украйна продуха политическия пейзаж в България и пролича, че агитаторите срещу еврото са не толкова патриоти, колкото кремълски послушници, за които би гласувала руската посланичка Елеонора Митрофанова. Но въпреки че са против европейската ориентация на България и въпреки че техен лидер се прочу с прозвището „Копейкин“, никой от тях не агитира за отвързване на лева от еврото и за привързването му към рублата. В същото време Москва настоява за отказ от световните резервни валути, каквито са доларът и еврото, и за преминаване към международни разплащания в местни валути – рубли, юани, рупии, реали и пр. Така вместо да е еднополюсен, светът щял да стане многополюсен. А Русия би излязла от финансовата си самота, в която се натика с предизвиканите от нея международни санкции.
На 24 април руският министър на финансите Антон Силуанов заяви: „Използването на националната валута в разплащанията е наш приоритет, защото, както правилно каза президентът (Владимир Путин), не ние напуснахме долара, а доларът напусна нас, защото разплащанията в долари станаха опасни. Затова преходът към използване на рублата, валутите на приятелски държави, цифровите валути – това е нашето настояще и нашето бъдеще за финансовите разплащания“.
Българите, които при социализма биваха командировани на работа в страни от Съвета за икономическа взаимопомощ, притежаваха спестявания в рубли, към които се приравняваха местните валути. Всеки от тях може да разкаже какво им се случи дори още преди краха на Съветския съюз. Спестяванията им се изпариха по-бързо, отколкото олекваше левът. Това бяха блокирани пари, защото мнозина се надяваха с тях да си купят жилище, но накрая можеха в най-добрия случай да си купят гардероб. Някогашната Държавна спестовна каса, която акумулираше жилищните влогове, се прероди в чуждестранна Банка ДСК и само пожълтелите спестовни книжки напомнят днес на притежателите им, къде са изчезналите техните спестявания. Едва ли вече ще се намери толкова пламенен русофил, който да обърне левовете си в рубли.
Единствено служебното правителство на Гълъб Донев, което залитна миналото лято към „Газпром“ при ултиматума му за разплащане в рубли, прояви за кратко финансово безгрижие, и то само защото ставаше дума за държавни пари. Едва ли някой от министрите, включително и енергийният Росен Христов, би сключил лична сделка с някого в рубли.
Но щом не ни допадат рублите,
накъде да търсим финансово убежище за нашия лев,
като бягаме от еврото?
В момента на дневен ред е подготовката на държавния бюджет, който се оказа непосилен за служебните правителства. Последният, който е правил редовен годишен бюджет бе бившият финансов министър Асен Василев в правителството на Кирил Петков. Той коментира скалъпения напоследък от немайкъде проектобюджет така: „Това е старият начин за водене на политика, който направи от България една латиноамериканска държава“ (БНТ – 23.04.2023 – „По света и у нас“). Вероятно е имал предвид финансова прилика с някои държави в Латинска Америка.
Най-голяма е приликата с Аржентина, която изпревари България с валутния си борд и приравни през 1992 г. своето песо към американския долар. Десет години по-късно обаче се отвърза от американската валута и полетя в бездната. В момента едно песо не струва и една стотинка. Не съм чувал българин да продава имот в песо – аржентинско, мексиканско, кубинско или каквото и да е друго.
Когато политици си правят представления с екзотични идеи, за да се откроят в обществото, трябва да знаят, че въпреки лудницата на прехода има оцелял здрав разум, който ориентира българите накъде да вървят. Еврозоната не е политическа мания, а е спасителен бряг.
И накрая един въпрос с понижена трудност за ентусиастите, намислили да гласуват на референдум срещу еврото: Защо чекмеджето на най-дълго управлявалия премиер на България през последните три десетилетия се оказа пълно с пачки евро, а не с левове? Нима не е можел да задели за черни дни някой лев от голямата си заплата?
Автор: Светослав Терзиев, Сега