Този студен зимен ден бе много, много отдавна. А понякога ми се струва, че изобщо не е бил.
Православен храм в центъра на Ню Йорк бе претъпкан от хора. Повечето от тях бяха българи с благородни, умни, съдържателни лица, на които бяха изписани скръб и носталгия. Всички бяха съсредоточени, тържествени. Поводът го изискваше. Събраните бяха дошли да почетат паметта на жертвите на лъженародния съд, лишил нацията ни от нейния политически, военен, духовен и културен елит.
В църквата случайно влезе двойка американци на средна възраст. Жената запита застаналите до вратата: “Какъв е поводът на службата?”
“Госпожо, – отговори й беловлас мъж – ние сме българи и отслужваме панихида за страдалците, екзекутирани преди половин век от комунистите. И за всички наши сънародници, жестоко репресирани от тях. Отслужваме панихида за някогашната погубена България.”
Не зная какво разбраха от всичко това американците, но в очите на застаналите до възрастния господин граждани проблеснаха сълзи.
Възпоменателната литургия продължи повече от час. Сред дима на тамяна и светлините на свещите свещениците припяваха имената на мъчениците, заровени в обща яма в нощта на 1 срещу 2 февруари на зловещата за България 1945 година. Сред тях най-често се чуваше
“княз Кирил”
Близо до свещениците бе княгиня Мария Луиза със семейството си. До нея стоеше Стефан Груев.
Силна, вълнуваща и прочувствена бе речта на сина на достойния Павел Груев, разстрелян през фаталната нощ. В нея видният журналист и писател припомни антинародната дейност на “народните съдилища”. Дъщерята на цар Борис Трети и племенница на екзекутирания княз Кирил – Мария Луиза, призова присъстващите към молитва за избитите.
Денят бе 5 февруари 1995 година.
Когато на 17 юни 2001 г. огромна част от народа ни гласува за Националното движение Симеон Втори и повери на бившия монарх изпълнителната власт, тя вероятно си е представяла, че най-сетне справедливостта, правдата и истината ще възтържествуват над земята ни. Че безбройните жертви на комунистическия гнет ще бъдат морално реабилитирани, а палачите им – законно наказани. Че на мрачни дати като 1 февруари и 9 септември по села и градове ще се отслужват литургии в памет на убитите и безследно изчезналите. Че сред опечалените ще бъде министър-председателят.
Каква подигравка с очакванията на наивниците!
Вместо на траурни служби, Симеон Сакскобургготски тръгна по конгреси на бившата комунистическа партия и отдаде почит на “Интернационала”. Коалира се с турската кадесарска върхушка и с наследниците на неразкаялите се главорези на цвета на нацията. Не почете с присъствието си нито едно антикомунистическо шествие или панихида, като по този начин осъди на свой ред жертвите на болшевишкия терор. В името на някакво въображаемо национално обединение, той реабилитира не пострадалите, а мъчителите им. Оправда с поведението си престъпленията на комунистите и опрости вината им за поредната катастрофа на държавата.
И да не забравяме – бившият цар се завърна в България в момент, в който тя бе управлявана не от Андрей Луканов или от Жан Виденов, а от действено и полезно правителство на Обединените демократични сили с премиер Иван Костов.
Племенникът на Кирил – княза, който посрещна мъжествено смъртта, вместо да избяга в чужбина, за да се спаси от изстъпленията на червените палачи – стана доброволен заложник на убийците на чичо си, съветниците на баща си, елита на царството си.
Симеон Втори предпочете имуществото пред доблестта.
Амнезията пред дълга към нацията.
(Статията е публикувана в сборника “По кривите пътеки на българския преход (и още)” с публицистика и интервюта на Нася Кралевска, ИК РИВА, 2022 г.)
Източник: Faktor.bg