Политически театър, III действие: Лицемерната драма между Радев и „партиите на Промяната“

Да се твърди, че Радев е бил на страната на „промяната“ означава удобно да се забравя кога и защо обитателят на Дондуков вдигна юмрук срещу „мутрите“ и срещу „мафията“. Това се случи веднага след като прокуратурата влезе в офисите му за проверка книжата на президентски съветник, заподозрян в дейност в полза на чужда държава. (Е, за Радев и екипа му тази държава може и да не е била „чужда“…)     До този момент Радев винаги бе демонстрирал предпазлив неутрализъм и примирение с политическото статукво. „Партиите на промяната“ припознаха Радев за свой съмишленик и съратник изцяло „по сметка“. Да се твърди, че са вярвали на неговата „алтернативност“ е чисто лицемерие от тяхна страна. Дори тандемът Петков – Василев, който дължи политическата си кариера на Радев винаги се е ослушвал за най-ранна възможност да се еманципира от него – особено след като получиха достъп до властта чрез четворната коалиция. Що се отнася до Демократична България – Радев бе удобен инструмент и спътник, включително за разчистване на терена на вътрешнопартийните – вътрешнокоалиционните борби, като например появата на съдията Лозан Панов като президентски кандидат.     Сега тече третото действие на лицемерната драма между Радев и „партиите на промяната“. Те са покрусени от това, че доскорошният им съюзник се е сближил с Бойко Борисов. Всъщност Радев не се сближава или разделя с когото и да било. Неговата основна цел от самото начало е да постигне статут на неоспорвана еднолична власт. За тази цел винаги е бил готов да се побратими – за кратко – с когото и да е, стига това сближаване да го доведе по-близко до жадувания резултат.     а изпитат взаимно задоволство от постигнатите резултати. Радев – защото чрез формирането на два противопоставени и равнопоставени партийни лагера в българската политика, парламентарният процес е напълно блокиран. До 2020 г. парламентарната демокрация бе застрашена от практически пълната хегемония на партия ГЕРБ, печелеща мандат след мандат в една политическа ситуация, в която олигархичният кръг зад властта не допускаше появата на пълноценна партийна и политическа алтернатива. След 2021 г., парламентарната демокрация е още по-силно застрашена поради ефекта на мащабна фрагментация и взаимно обезсилване на парламентарните фракции, откриващи неограничени перспективи за концентрация на еднолична и почти безконтролна президентска власт.     Но „партиите на промяната“ също имаха голяма полза от краткото, но съдържателно партньорство с обитателя на Дондуков. В качеството си на ментор, Радев акушира раждането на партия Продължаваме промяната с предварително определени лидери и политически дневен ред. Шест месеца след като дойдоха на власт те се еманципираха от своя ментор, но услугата – все едно – бе вече направена. Благодарение на своето политическо сътрудничество и подкрепа за Радев, Демократична България напусна ролята на малка периферна партия на либералния център и се разшири до средна по мащаб политическа сила, притежаваща потенциал да играе роля на балансьор в политическия процес.     Доколко ДБ упражнява пълноценно този потенциал е втори въпрос. Но ползите от партньорството с Радев са повече от очевидни. Тъгата и роптанието за това, че Радев вече не е с „промяната“, а се сближава със „статуквото“ са неуместни. Радев винаги е бил евразийски проект и неговата позиция винаги се е определяла от това доколко поведението му го приближава или го отдалечава от мечтаната роля на мащабна еднолична власт, заради която и бе поставен на тази позиция през 2016-та. От друга страна, ПП и – особено – ДБ не могат да заемат друга позиция освен проевропейска и проатлантическа, просто защото ако завият на изток ще се окажат без избиратели също толкова бързо, колкото ако се сдружат с ГЕРБ или с ДПС. Сътрудничеството между „партиите на промяната“ и Румен Радев бе кратко, но плодотворно и за двете страни. Вярно – за България това сътрудничество се оказа най-меко казано задънена улица.     Да се оплаква „завоят“ на Радев към „статуквото“ е лицемерно. Той би завил навсякъде, където му е изгодно. Важното е всички български партии и техните лидери да разберат, че амбициите на Радев за концентрирана еднолична власт са в пряк конфликт с интересите на българската парламентарно-демократична система и на тяхната роля в нея. Още един-два завоя – и ще станат излишни и никому ненужни…     Автор: Огнян Минчев, Фейсбук