Има ли риск за съществуването на България? След 32-годишен преход – време, през което сякаш знаехме накъде се движим, днес България отново е разкъсвана по оста Изток или Запад. Страната ни през изминалите години направи два ключови избора и се присъедини първо към НАТО (2004), а три години по-късно – и към Европейския съюз (2007).
До 2014, когато Русия анексира Крим, и до 2015, когато Европа бе залята от бежанската вълна, хоризонтът пред Стария континент изглеждаше безоблачен. От публичния дебат тревожни въпроси за бъдещето отсъстваха.
Двете събития обаче постепенно започнаха да налагат различни гледни/опорни точки, а военната намеса на Русия в Украйна – да преобръща света.
България, традиционно свързвана с Изтока, въпреки съюзническата си обвързаност със Запада, претърпява трусове.
Политическият елит е буквално разцепен по ключовите теми, които засягат ролята, участието и позициите на България, свързани с разгарящия се конфликт.
Предишното Народно събрание прие политическа декларация, с която подкрепи Киев и осъди действията на Москва. Сегашното гласува военна помощ за Украйна.
Рисковете от прерастването на локалния конфликт в глобален стават все по-плътни, казусите пред елита – конкретни и сложни.
Общественото мнение е на двата полюса, аргументите се плъзгат по злободневната реторика.
В този, без преувеличение, исторически момент България не разполага с дългосрочна стратегия, която разиграва различни сценарии за бъдещето и проектира върху тях националните ни интереси. Ако това бе факт, позициите вероятно щяха да са лишени от сегашната конфликтност и драматизъм.
През призмата на възможните развития и националните интереси на България „Епицентър“ започва серия от интервюта и търсене на позиции около един основен въпрос: има ли риск за съществуването на България и как те биха могли да се проявят в следващите няколко десетилетия. Питането може да се формулира и така: краят на историята не дойде, но може ли да дойде краят на нашата държава?
Предлагаме ви позицията и анализ на актуалните процеси на дипломата Любомир Кючуков, бивш заместник-министър на външните работи. Директор е на Института за икономика и международни отношения.
– Светът от десетилетия не помни толкова напрегната година, господин Кючуков. Започна война, която се води на територията на Украйна, но засяга всички държави. Очаквате ли ескалация на конфликта или има надежда за неговото замразяване?
– Самият факт, че замразяването, а не разрешаването на конфликта се формулира като алтернативата, носеща надежда, е достатъчно показателен за опасната плоскост, по която се плъзга светът. Ние живеем и мислим по логиката на войната – как тя да бъде продължена, а не как да бъде прекратена или предотвратена.
Девет месеца след нейното начало няма победители – само жертви и разрушения. Войната до победа е война на загубите – човешки и материални. А войната на изтощение изтощава не само Русия и Украйна, но и Европа. Такъв тип мислене ни води към продължителен конфликт, в който победени ще са всички, на първо място – здравия разум.
„Прагът на страха” от взаимно унищожение падна изключително ниско. Войната в Украйна е геополитическа, изправяща един срещу друг руския нео-империализъм срещу украинския национализъм. Като дори самото понятие „война на ценности” звучи твърде странно: защото мирът, респективно човешкият живот би следвало да са ценности от най-висш порядък. Впрочем, тежестта от последиците от войната вече започва все по-осезателно да се чувства в Европа и въпреки че обществените протести за момента не са антивоенни, а социални (срещу цените на енергията, растящата инфлация, спадът в жизненото равнище), те оказват сериозен натиск върху политическите елити за търсене на алтернативен изход – извън доминиращото „повече оръжие за Украйна”.
– Големият въпрос за България е от коя страна на завесата ще се окаже този път, ако се стигне до трайно преформатиране на света. Как в контекста на този въпрос разчитате поведението на българския политически елит?
– Този въпрос реално не стои – освен при използването му във вътрешнополитически план. България е член на ЕС и НАТО. Стремежът да се устрои междупартийно състезание по евроатлантическа лоялност вреди на страната на международното поле. А фактът, че в парламента действително има евроскептична партия („Възраждане”) е по-скоро плюс: защото това, освен че отразява реално съществуващи обществени нагласи, дава индикация и за тяхното ниво – около 10% към момента. Като цяло бих казал, че българското общество определено не е евро-безкритично, но то не антиевропейско.
Що се отнася до преформатирането на света: то е факт, но не в посока изграждане на нов световен ред, а към нов международен безпорядък. Следвоенният световен ред се крепи на международните институции (системата на ООН) и международното право. Сега ООН е блокирана и се заобикаля от коалиции на желаещите, а международното право дори терминологично е подменено – от „отношения, базирани на правилата”. А това съвсем не е едно и също. Международното право е кодифицирано в международни договори, ангажиращи страните, като са създадени съответните механизми за контрол. Докато правилата се творят от отделни държави на база национални интереси и тяхното приложение се налага едностранно. Това, към което вървим – целенасочено и неотклонно, е един тежко конфронтиран и милитаризиран свят, доминиран от борбата за сфери на влияние, където напълно отсъства взаимното доверие – респективно желанието за диалог и възможността за постигане на политически решения на проблемите. И се боя, че тази тенденция ще доминира международните отношения в продължение на десетилетия.
– Народното събрание даде окончателно зелена светлина за изпращане на военна помощ за Украйна. Доколко това ни прави част от войната, каквито бяха споровете в парламента?
– Това в практически план не ни прави повече част от войната, отколкото бяхме досега. Защото е публична тайна, че в Украйна се воюва и с българско оръжие. Но това определено не е крачка към мира. И големият проблем е, че в момента господства тезата „към мир чрез война”. Като дори самото понятие мир се споменава твърде срамежливо – защото днес дори Джон Ленън би бил заклеймен, ако се опита да изпее „Дайте шанс на мира”. Естествено Украйна има всички морални и юридически основания да иска да си възвърне окупираните територии. Това може да се случи по два начина – военен и политически. Като крайният позитивен резултат не е гарантиран при нито един от тях. Но разликата в цената е огромна: като човешки жертви и разрушения. И омраза.
– Румъния реагира много остро на отказа да бъде приета сега в Шенген. Ние първоначално реагирахме с крайни определения („цинизъм“), впоследствие сякаш смекчихме тона. Имаме ли правото да се чувстваме несправедливо ощетени? Виждате ли грешки на българската политика и дипломация в комуникацията с Хага и Виена преди решаващата среща? Впрочем, изненада ли Ви позицията на Австрия?
– През последните месеци тази тема се превърна в поле за политическо упражнение (нерядко съпроводено с липса на познания по предмета), при което се търси посочването на виновник, а не решаването на проблем. Винаги в такива случаи има неща, които са могли да бъдат направени по-добре – в продължение на целия период на българското кандидатстване.
Не на последно място – и за да се избегне кампанийността на цялото усилие. Но този път решението зависеше основно от вътрешно-политическата ситуация в тези страни. Бих споменал все пак един пренебрегван от публичното внимание аспект. Трябва да се отчете, че не беше използван пълноценно ресурса на европейските политически семейства. А доколко той е сериозен свидетелства фактът, че третата страна, която възнамеряваше да блокира членството ни в Шенген – Швеция, не успя да събере необходимото за целта национално парламентарно мнозинство. А това стана възможно благодарение на усилията на българските евродепутати от групата на социалистите и демократите, които успяха да убедят своите шведски колеги и Шведската социалдемократическа партия да оттегли своята подкрепа за блокирането на България. Нещо, което не бе постигнато от българските партии, членуващи в Европейската народна партия и Алианса на либералите и демократите – а управляващите в Австрия и Нидерландия са членки именно на тези политически семейства.
Впрочем, позицията на Австрия спести на България неуютната ситуация да остане сама извън Шенген – но това бе направено изцяло по прагматични причини, за да не се изгражда допълнителна шенгенска граница между България и Румъния.
– Върховенството на правото, корупцията остават проблеми, които всяка държава може да използва срещу нас, въпреки че защитава и свои интереси. Валидно ли е това и в случая с Шенген?
– Това са реални проблеми, от които страдат на първо място българските граждани, но които винаги ще се използват и в международен план за натиск върху страната. В случая с Шенген обаче те послужиха за благовидна опаковка на една позиция, продиктувана изцяло от проблемите с миграционния натиск върху Европа. Просто редица страни предпочитат да имат няколко граници с гранични проверки по пътя на мигрантските потоци към тях, а не само една, шенгенска, между България и Турция. Освен това съществуват опасенията, че приемането на България и Румъния ще осигури „шенгенски коридор” към Западна Европа на бежанците и мигрантите, които в момента са в Гърция. И това е логиката, поради която България, като външна граница на ЕС, среща по-голяма съпротива по пътя към Шенгенското пространство, отколкото Хърватия и Румъния.
– Провокира ли неприемането ни в Шенген антиевропейски настроения?
– Да. И те са естествени. Защото в този случай станахме свидетели на подход, нямащ нищо общо с прокламираната общоевропейска солидарност. Боя се, че ефектът от това решение ще е достатъчно дългосрочен – защото е удар по чувството за справедливост и подкопава доверието на гражданите по отношение самия фундамент на ЕС: единството и общността на целите.
– В рамките на поредицата ни „Има ли риск за съществуването на България“ се оформи (задочен) спор дали България трябва да бъде активна в проекта за създаване на ново геополитическо ядро от държави от Централна и Източна Европа, включително Украйна. В наш интерес ли е да членуваме в този блок?
– Не считам, че прокарването на вътрешни разделителни линии по оста Изток-Запад е продуктивно за ЕС или НАТО. Още по-малко пък институционализирането на такава конфигурация. Въпреки войната, в Европа продължава да има две достатъчно ясно различаващи се визии за сигурността на континента. Като нито една от тях не е проруска. Едната е на страните от Западна и Южна Европа (на първо място Франция и Германия), които виждат сигурността на континента като неделима и считат, че една ескалираща конфронтация с Русия е заплаха за общата сигурност. Втората е на балтийските страни, Полша, Румъния, Обединеното кралство, за които сигурността на Европа трябва да се гарантира без и срещу Русия. Първата би могла условна да се нарече евроцентристка, докато втората е с поглед отвъд Атлантика. Първата група, солидаризирайки се изцяло с Украйна, същевременно вижда края на конфликта по пътя на политическите решения. Втората търси военната победа. Дори само фактът, че Черно море попада в зоната на военни действия е достатъчен аргумент за да търси България своето място в първата група членки на ЕС и НАТО.
– България е в тежка вътрешно-политическа криза. Доколко тя е предизвикана от външни фактори и доколко е родно производство?
– Кризата е логично следствие от развитието на страната през последното десетилетие. Парадоксът тук е, че външните фактори, призвани да подпомогнат развитието на държавата (имам предвид европейското финансиране) се превърнаха в кризогенен фактор – доколкото от една страна те бяха основна корупционна цел, а от друга – осигуриха ресурс за овладяването на държавата: политическо, икономическо, административно, медийно, включително и системата на правораздаването. Същевременно политическата криза рязко ограничава възможностите и хоризонта на българската външна политика – тъй като липсата на стабилно, политически подкрепено правителство слага на „пауза” всички дългосрочни споразумения, които наши партньори биха били готови евентуално да договарят.
– Разделението сред българския политически елит, включително по геополитическия вектор, отслабва ли българските аргументи, когато трябва да защитаваме национални интереси? За Северна Македония, за Шенген, за еврото…
– Една държава има своята тежест на международното поле когато излъчва единство. Което предполага национални, а не партийни позиции по ключови за държавата въпроси – като всички тези, които споменавате. Вътрешнополитическият диалог е задължителен при формирането на тези позиции, но след това те би следвало да се отстояват независимо от смените в управлението. За съжаление, редица политически партии у нас разглеждат Брюксел като колективна оплаквателна книга, като инструмент, който да им даде гръб в борбата с вътрешнополитическия опонент – най-често за сметка на дискредитиране на държавата.
– Ако не сме дефинирали националните си интереси, може ли да се движим уверено на геополитическия терен?
– Естествено, че когато на международното поле излъчваме противоречиви сигнали, няма как да постигнем желаните резултати. Проблемът е, че обикновено политическият дебат по важни национални проблеми се свежда до простото „да” или „не” – при това то не зависи от съдържанието на позицията, а от това коя политическа формация я подкрепя. Липсата на задълбочен анализ и подмяната на аргумента с етикета превръщат в кухи фрази изключително важни позиции и решения, девалвирайки тяхното съдържание – каквито например са членството в ЕС и НАТО, присъединяването към Еврозоната и Шенген и т.н.
– Откъде идват най-големите рискове за българската държавност? И заплашено ли е съществуването на българската държава?
– Не, българската държава не е заплашена – ако под това се разбира нейната териториална цялост. И тук основната гаранция е именно членството на страната в НАТО и ЕС. Но има редица сериозни рискове, които не могат да се пренебрегват. И които водят до свиване на нейното международно и дори регионално влияние и постепенното й периферизиране. Част от тези рискове произтичат от процесите в света, но други са резултат от недалновидна политика или просто от своеобразен „щраусов синдром”пред проблемите.
Сред вътрешните проблеми на първо място следва да се посочи неспособността да се намери противодействие на демографската катастрофа, липсата на профил и специализация (собствена ниша) на българската икономика, нарастващите социални неравенства (по които България е първа в рамките на ЕС), липсата на професионален и житейски хоризонт за младите хора. Всичко това води до своеобразен разпад на социалната тъкан, до атомизация на обществото. А нито една държава не може да бъде силна и стабилна при разединено и вътрешно конфронтирано общество.
В международен контекст стои въпросът по принцип за ролята и мястото на националната държава в един глобален свят. Обявяването на глобализацията за мъртва е форма на своеобразен политически нео-лудизъм: както лудитите преди два века чупят машините, за да спрат промишлената революция, така днес се опитваме да затворим границите, за да спрем последиците от революцията в технологиите и комуникацията. Обявената деглобализация е откат, а не поврат – отбелязващ края на т.нар. „дива глобализация” без правила. И вече постепенно започват да се приемат разпоредби, имащи за цел да въведат съответните норми на поведение – включително данъчното облагане на транснационалните дигитални компании, екологични норми и т.н. Проблемът обаче е по-дълбок, системен – защото ако икономиката става все по-глобална, то основният субект на международните отношения остава националната държава, т.е. политическата рамка е международна, но не и глобална. А това съвсем не едно и също. И в света липсва визията за това как се управлява един глобален свят. Двете очертаващи се към момента алтернативи – доминацията на един световен център или управлението на неизборни субекти (в лицето на транснационалния капитал) предизвикват по-скоро притеснение, отколкото яснота за бъдещето. Особено за по-малките и уязвими държави каквато е България.
Източник: „Епицентър.бг“