От Талин, столицата на страна с официална инфлация от 24 процента, се разнесе вик на самодоволно злорадство: естонският външен министър Урмас Рейнсалу отбеляза с дълбоко задоволство, едва ли не преминаващо в аплодисменти, че неговата страна „със сигурност приветства взривяването на Кримския мост и поздравява украинските специални сили, които вероятно стоят зад тази операция.“
В други западни столици официалните лица все пак предпочетоха да си замълчат (е, за да не изглеждат като напълно пещерни канибали), но позволиха на пресата да говори.
Вездесъщите американски рупори на всичко прогресивно и най-демократично – “Вашингтон Пост” и “Ню Йорк Таймс”, малко закъснели със „сензацията“, позовавайки се, както си им е редът, на данни на „неназовани украински официални лица“, всъщност подкрепиха позицията на Талин.
Не изостават, разбира се, и Би-Би-Си – корпоративните майстори на заглавието написаха следното: „Вълнение и страх след взрива на моста“.
Емоциите, граничещи почти с наслада (как иначе може да се преведе думата вълнение в този контекст?) бяха отразени в много положителна конотация от същата преса, същите медии и вероятно същите служители, които се възмутиха от реакцията на някои жители на мюсюлманските страни от експлозиите на кулите близнаци в Ню Йорк, застреляните в редакцията на седмичника “Шарли Ебдо”, до кланетата, извършени от терористите на “Ислямска държава” по улиците на европейските градове.
Защото според сегашната идеологическа парадигма само „диваците” могат да се радват на смъртта на онези, които принадлежат към самозвания „златен милиард” (или половин милиард), но дългът на всеки носител на западните цивилизационни норми е да празнуват без да крият триумфа, терористичен акт срещу руснаците и построения от тях мост. Възможната смърт на цивилни е само странична загуба, повод за съвсем малка тъга.
Но музиката не свири дълго, танците също не продължиха дълго.
Следобед лицата на участниците в множество телевизионни токшоута пребледняха от страх и се изпотиха от ужас. Концепцията внезапно се промени: оказа се, че Кримският мост не просто е оцелял. Той устоя дотолкова, че движението по него продължи.
Бързо, спокойно, без шум, реагирайки на случилото се, политическото ръководство на страната и началниците на профилните ведомства решиха всичко бързо и ефективно.
Всичко заработи отново.
И онези, които доскоро трудно криеха злорадството си, сега, вече треперещи от ужас, започнаха да разбират въпроса какъв ще бъде отговорът на Русия.
Колективният анализ, както и синтезът на казаното от тях е като анализ на консилиум от квалифицирани психиатри, така че не бива да спираме тук. Със същия успех можете да обсъждате пиянски разговори в изтрезвител.
В момента, когато онази много цивилизована свръхевропейска част от „златния половин милиард“, натъпкана с ценностите на хуманизма и прогреса, облечена в топли дрехи, търчи от доставчик на доставчик, опитвайки се да грабне допълнителен тон дървени пелети, за да има какво да се топли през зимата, а другата част стои с часове на опашки по бензиностанциите, за да налее поне капка гориво в резервоарите на колите (при това забива ножове в тези, които опитват се да минат без опашка или просто набиват особено нетърпеливите), време е целият ЕС да изложи комплексите си, страховете си, пълната си неспособност да устои и на най-малките ежедневни трудности.
Време е обединена Европа да покаже степента на собственото си малодушие, човешки и политически провал, истерия и ужас пред случващото се днес. И какво още чака тези, които са свикнали с хиляди разновидности на сирене и вечеря винаги по график.
Злонамерени европейци, категорично неспособни в сегашните условия да решават елементарни логистични проблеми дори на собствените си летища и гари – за това питайте тези, чиито полети са отменени, чийто багаж лети в обратна от желаната посока, които прекарват часове наред на опашки за проверки, които дори не могат да тръгнат с градския влак навреме, за да стигнат до работа и чието метро (цялото) внезапно спира да работи по средата на деня, в този случай би било по-добре да се замислят.
Ако не могат да доставят храна в собствените им супермаркети навреме, може би било по-добре да спрат да спекулират „какво ще отговорят руснаците на взривяването на Кримския мост“?
Но да ги оставим с тяхната истерия и комплексите им, че винаги губят и винаги се присъединяват към поредния победител.
Нека поговорим за нас.
За всички нас.
Да кажем, че освен науката да побеждаваме (благодарим ви, скъпи генералисимус, скъпи Александър Василиевич Суворов!), имаме и културата на Победата. Не в смисъл, че познаваме само триумфи. Макар и след всеки провал, след всяко поражение, след загуби и отстъпления винаги намираме сили да се издигнем. В цял ръст. Да преодолеем страха, който е съвсем естествен, между другото, и след като смажем инстинкта за самосъхранение с усилие на волята, да започнем отново да се движим напред.
Да кажем, че в самата ни култура на победата истерията („Ааааааааа, какво ще стане сега??“) винаги се е разбирала като див и незаличим срам и позор.
Че паниката, която днес витае във въздуха на континента над всички – и политиците, и онези, които са ги избирали (или не са ги избирали) на постове и позиции, е физически осезаема. Те наистина се страхуват от нас. До пребледняване и пот на чело.
Въпреки всичките им оръдия, самоходни гаубици, наречени „Цезар“ (ако е на Юлий, тогава името е жестоко, защото той е завършил зле жизнения си път), всичките им стотици милиони, милиарди, трилиони и прочие, които те непрекъснато хвърлят в пещта, за да ни унищожат. Всички нас.
Не защото не ни харесват. Но тъй като ние – по-точно ние, като носители на определени ценности – наистина се намесваме в живота им. В техния обяд по график. И в техните хиляди разновидности сирене. И с техния абсолютно безсрамен хедонизъм, заместващ всички други черти на характера.
Тези, които влязоха в опосредствана битка с нас, разбира се, се надяват, че в крайна сметка ще станем същите. Слаби, истерични и страхливи. За филия сирене от господарската трапеза и за протрити джинси.
Напразно.
Нашите паднали са стражи на нашето търпение, смелост и безкористност. Те няма да ни позволят да направим това.
Зад всеки един от нас стои собствен Сталинград и собствена къща на Павлов.
В паметта на всеки един от нас са жертвите на обсадата на Ленинград. Тази седмица прокуратурата на града на Нева публикува актуализирани данни. Повече от милион души са загинали от глад, обстрели, болести и рани.
Тези паневропейци, които все още имат остатъци от разум, се съветват да хвърлят поглед към днешния Санкт Петербург, към дворците му. Към неговите паркове. Към неговите алеи. Не за да се възхищават на способността ни да се съпротивляваме, защитавайки страната и ценностите, а за да разберат още веднъж, че с народ, чиято култура на Победа отдавна е в системата на духовно кръвообращение, да участваш в битки, и дори с чужди ръце, означава предварително обричане на поражение.
Така че е по-добре да си помислят добре, да преценят на първо място, собствените си възможности да пожертват няколко градуса спад на температурата в дома си като начало, така че по-късно да не възкликват пребледнели и изпотени, страхувайки се от „руския отговор“: „И все пак те спечелиха“.
Източник: /Поглед.инфо/