Официалните данни на Националния статистически институт от преброяването на населението на България тихо и почти незабележимо потвърдиха в деня след поредните избори нещо, което не е новина още от началото на прехода преди 30 години.
Топим се.
Съвсем правилно данните от преброяването съвпаднаха с изборите, защото състоянието на населението е пряко свързано със състоянието на държавата, и обратното – държава с все по-застаряващо население трудно може да благоденства.
Сухата статистика накратко: Населението на България е намаляло до 6,5 милиона души, а спадът спрямо предишното преброяване през 2011 г. е рекорден – с 844 000 човека.
Хората в трудоспособна възраст намаляват с над 760 000, тези над нея растат, а броят на децата се свива. С две думи – нищо хубаво не чака нацията, тя застарява, все по-трудно ще се издържа и все по-малко ще се възпроизвежда. Демографската катастрофа е с такъв магнитуд, че средно на година страната ни губи по над 84 хил. души.
На втори прочит обаче положението не изглежда чак толкова безнадеждно и съвсем не може да се обясни единствено с отчайваща раждаемост, която често се приема за основна причина за демографския срив. Тя, сама по себе си, не е толкова ниска на фона на средните показатели в ЕС.
Последните данни на НСИ за т.нар. коефициент на плодовитост – средно колко деца ражда една жена у нас, са от 2021 г. и сочат, че на една жена у нас се падат 1,58 деца. Това е доста под приетия за нужен за стабилно възпроизводство коефициент от 2,1, но е около и дори над средното за ЕС. Освен това този коефициент е стабилен и дори бележи ръст в последните 10 г. – през 2011 г. е бил 1,51.
Затова, макар броят на децата от 0 до 14 г. у нас да намалява в последните 10 г. – с около 57 000, делът на това население расте с близо 1 процент и те са 14,1 на сто от цялото население, което е добра новина.
Но това е далеч не е и висока раждаемост и по тази причина другите два показателя – висока смъртност и голяма емиграция, натежават и дават крайния печален резултат.
Затова и вместо постоянно да се говори единствено за насърчаване на раждаемостта, а изчезването на населението да се обяснява единствено с клишето, че „българката не иска да ражда“, включително и от политици, далеч по-логично е да се обърне много по-сериозно внимание на другите два фактора, които топят населението далеч по-бързо – смъртността и емиграцията.
Смъртността у нас е изключително висока – в това отношение България е на първо място в ЕС.
Тя е изключително комплексен проблем, който, в общи линии, говори за социално-икономическия статус на една държава повече от всичко останало. Само един пример – най-големият спад на населението на България в последните 10 години е през 2021 г., сочат данните на НСИ. Тогава страната ни се стопява с нови 90 000 души, а обяснението е свръхсмъртността от пандемията от COVID.
Защо вирусът имаше толкова висок брой жертви в България е дъвкано многократно – по-„меки“ мерки, нежелание на голяма част от хората да се съобразяват с тях, неглижиране на собственото и на околните здраве, недоверие във ваксините, огромен процент население с неконтролирани хронични болести и неадекватна здравна система.
И когато сухата статистика покаже това в цифрово изражение, можем също толкова суховато да екстраполираме примера с COVID към причините за високата смъртност у нас – бедност, ниска здравна култура, отровна околна среда – и буквално, и преносно, безхаберни институции, зле работещи социална и здравна системи. Спокойно може да добавим и корупцията и неработещите правоохранителна и правораздавателни системи, която също убиват – от лоши пътища до безнаказаност.
Огромната част от тези фактори причиняват и другата причина за този спад на населението – емиграцията.
Огромните 40,7 на сто от намалението на населението у нас се дължат на емиграция, сочат данните. 344 000 души са напусналите страната за последните 10 години. Според НСИ за емигрирали се водят тези, които не са в страната за повече от година към датата на преброяването.
По-тревожното е, че броят на емигриралите расте в сравнение с предходното преброяване. За периода от 2001-2011 г. страната са напуснали 175 000 българи, докато за следващите 10 години този брой е двойно по-голям.
Няма статистически данни за фактори като образованието или възрастовата група на хората, които напускат трайно страната, които да дадат ориентир, но и така данните са показателни.
Истинският проблем е, че това е тенденция, която се задълбочава. Да, през цялото последно десетилетие България е била член на ЕС и напускането е било по-лесно, отколкото в предходни години. Но уж трябваше да се случва и обратното – България да става по-примамливо място за живот за собственото си население, подпомогната от членството в съюза. Но очевидно тук не се случва нищо достатъчно хубаво, което да задържи поне част от емигрантската вълна. Точно обратното.
Всъщност, по-малкият проблем е каква част от тях са „изтичащи мозъци“, упражняващи труд с висока добавена стойност, и каква – черноработници. Едни заминават, защото за лепене на плочки в Германия плащат по-добре, отколкото тук, други – защото не виждат перспектива в България – професионална и дори лична.
Проблемът е, че огромната част от тях са точно хора в трудоспособна възраст, както и децата им.
Страната губи директно тези, които „правят“ БВП, пълнят бюджет и издържат както все по-голямата група на хора над 65 г., така и всякакви програми и мерки, които да може да се насочват за подпомагане на бедни, за насърчаване на раждаемост и за финансиране на реформи, които да обърнат кривата на отрицателния прираст или поне да забавят стръмния тренд надолу.
С други думи – колкото повече хора напускат България, толкова по-трудно ще бъде за тези, които остават, което пък завърта омагьосания кръг, защото все повече ще избират да се махнат.
Ясно е, че голяма част от тези, които са напуснали страната, ще се върнат в някакъв момент – например като се пенсионират. Стотици хиляди са тези, които пращат пари на близките си, идват си тук през лятото, за да ремонтират имота си или на море и после пак се връщат. Те продължават да имат принос към икономиката на България, макар и косвен.
Не е лесно тези хора на бъдат върнати, нито пък да се откажат следващата вълна емигранти. Но е още по-трудно да се промени толкова коренно и бързо цялата обществено-социална ситуация в страната, така че в рамките на едно-две поколения смъртността рязко да намалее. Или пък да са преобърне моделът на раждаемост и за десетилетие да бележим невиждан бейби бум и то на деца, които просто ще са следващите потенциални емигранти.
Лесно е да се каже какво трябва да се направи – то е още по-трудно изпълнимо в условия на политическа криза у нас, икономически срив по света и на прага на нещо, което прилича на Трета световна война.
Но може би е крайно време да се започне от някъде. Ако всички ние – от държавата, институциите и политиците до последния гражданин най-накрая решим, че искаме да живеем на територия, в която правилата се спазват от всички, така че да прилича повече на държава – имаме шанс да оцелеем.
Със сигурност на първо време това би оказало влияние върху емиграцията. Ако България е приятно за живеене място вероятността повече българи да изберат да живеят тук нараства. А с тях и добавената стойност на живота у нас.
Автор: Ана Атанасова
Източник: webcafe.bg