„На Западния фронт нищо ново“ е рутинно съобщение по време на Първата световна война, което обозначава временното затишие на военните действия. Фактическо затишие в снарядите, което обаче не означава тишина и спокойствие в душите на воюващите. Напротив, често колкото е по-голяма привидната тишина, толкова по-силна е дълбочинната паника и ужас.
Струва си да се прочете едноименната книга на Ерих Мария Ремарк, която прекрасно улавя това настроение. Средата на предизборната кампания за Народно събрание сякаш ни дава добър повод да извикаме и ние, че на политическия фронт днес няма нищо ново. Макар, за добро или лошо, тишината в случая да не е метафора за дълбочинните проблеми на обществото ни, нищо, че и това го има, а по-скоро да става дума за настъпване на едно безвремие, безидейност и кухота, които имат ефекта на оглушително мълчание.
До момента кампанията на ГЕРБ върви по познатите и отъпкани репери – досегашното управление е хаос, който трябва да се прекрати. Грешка на стратезите на досегашните управляващи е да смятат, че цялото общество вижда десетгодишното управление на ГЕРБ само като нещо лошо. Явно от партията на Борисов са решили да заложат точно на обратното. Тяхното послание е, че те хората са наясно с тях, обществото знае какво да очаква от тях като стил и маниер на управление и може да разчита на спокойствието на познатото. Борисов е обран и сдържан, посланията на ГЕРБ са критични към досегашната власт, но подаващи ръка за евентуална колаборация. Общо-взето ГЕРБ гледа да изглежда умерена и спокойна, за да създаде контраст спрямо истеричното поведение на част от предишните управляващи.
ПП от своя страна се държат с типичната за тях в последните месеци арогантност. Посланията им са „ние сме добрите, каквото кажем ние е добро“. Абсурдностите като копаещия в Каравелово Кирил Петков, който очевидно проведе нескопосана пиар операция, даже няма да ги коментирам. Отишъл той уж без да казва на никого и изведнъж се появиха из целия Фейсбук професионални снимки, заснети от фотограф легнал в калта, за да хване по-добрия ъгъл на експремиера. И това всичкото е неорганизирано, случайно и не пропагандно насред предизборна кампания. А пък аз съм лекоатлет със златен медал по бягане с препятствия. Или какво да му коментираш на Асен Василев и несръчните опити за остроумничене по гастрономическо-политически теми тип „свинско със зеле“? Но отвъд тази очевидна пиар катастрофа, общото усещане за кампанията на ПП може да се впише в една дума – „истерия“. Да се чудиш кога имаха време така да се сраснат с властта, че без нея да се държат като риби на сухо. Кряскането как щели били да арестуват (пак) лидера на опозицията са нищо повече, нищо по-малко от проява на „нерви лабави“, което пее един техен депутат.
БСП в момента се намира в ситуацията на такава оглушителна тишина, че на „Позитано“ сякаш се търкалят изсъхнали храсти като в някой стар уестърн. Ако човек не знае, че на терена участва столетницата, спокойно може да реши, че партията я няма. Кампанията е вяла, структурите дезинтересирани, левицата разпиляна. Това е усещането като гледа човек отстрани. БСП не е за отписване, но ако елитът на партията иска да се превърне отново в първостепенен политически субект, трябва ударно да скъса със самоприетата си поддържаща роля във филма на ПП и ДБ. Не е сериозно да пришиеш такава партия до толкова неорганизирани политически субекти. Хубаво, ясно, че всеки от участниците в изборите се бори за власт, но оформянето на двуполюсен режим, при който на единия полюс е ГЕРБ, а на другия ПП-БСП-ДБ, просто не е в интерес на екс-голяма партия като БСП.
Няколко думи трябва да се кажат и за „Възраждане“. Кампанията им очевидно е силно центрирана около лидера им Костадин Костадинов, което е стар похват в т. нар. „патриотичен сектор“. В случая обаче „Възраждане“, колкото и да повтаря обратното, не предлага качествено нова политика. Този филм сме го гледали и с Волен Сидеров, който няколко пъти направи много сериозни изборни резултати, и с Красимир Каракачанов, и с други през годините. Този електорат има потенциала да генерира сериозен резултат, но спорадично и инцидентно. Още повече, че при все претенцията на „Възраждане“, трябва ясно да се каже, че те не са антиглобалистка партия, както опитват да се самобрандират. Те, правилно, напипват нишата, че в антиглобалистиката реторика има „хляб“, но не могат да уплътнят този претенция с реални действия. Просто защото те също са глобалистка партия, просто обаче не западно-центрирана глобалистка формация, а руско-центрирана глобалистка партия. Днешната власт в Кремъл и нейния идеолог Дугин не са антиглобалисти, както се изкарват, а са руски глобалисти. Те искат глобален свят, но под московска егида, а не под вашингтонска. Съответно същия вътрешен конфликт имат и всички про-руски формации тук и там, включае и в България – хем да се представят за антиглобалисти, хем да са руски глобалисти.
Относно кампанията на ДПС може да се каже, че тя е традиционна. От години Движението показва устойчивост и предвидимост в поведението си. Харесвано или нехаресвано от този или онзи, но неотклонно стабилно на терена, това е присъствието на ДПС от началото на прехода.
За ДБ си струва да се каже, че макар социологията да изглежда ласкателна, все пак има реалната хипотеза да останат разочаровани в изборната нощ. Много зависи как ще протекат последните две седмици на кампанията, но за момента изглежда, че няма качествена разлика между ПП и ДБ, което все още не можем да кажем дали ще означава отлив от избиратели от ПП в посока ДБ или обратното, но безспорно виждаме хомогенизиране на електоралния им басейн. Съдбата на
ИТН също няма да е ясна до последно – хората на Слави загубиха от коалицията си с ПП, БСП и ДБ, но пък Слави не бива да бъде подценяван.
В заключение можем да се върнем на усещането, че на политическия терен не се случва нищо ново. Обичайните послания, класическата истеричност на всяка паднала власт, халтура и обикновена, прозаична, очаквана скука. Това е положението.
Просто в момента в България няма идеологически заряд в изборите. Не избираме между ляво и дясно, консервативно или прогресивно. Избираме между това кой точно да държи регалиите на властта, а не между това какво точно ще прави с въпросната власт, ако я получи. Африканизацията на българския политически терен върви с пълни сили, племената воюват помежду си не по принципни, а по личностни въпроси. И докато това не се промени, нищо добро не може да чака България. Но промяната, не тип „стани да седна“, явно се отлага и на тези избори.
Автор: Петър Кичашки
Източник: „ТРУД“
