В средата на седмицата (сряда, 30 март), просто ей така – от нищото, лидерите и активистите на дясната коалиция „Демократична България” решиха да натиснат педала и с една „проста“ декларация да накарат българското правителство да предостави на Украйна и военна помощ, а не само хуманитарна и финансова. Този техен порив дойде независимо от опитите на премиера Кирил Петков и министрите му да запазят крехкото равновесие в управляващата коалиция и баланса между ангажиментите на страната като член на ЕС и НАТО и размърдалата се изначално русофилски настроена маса от населението.
В същото време има и друг проблем с третия коалиционен партньор – „Има такъв народ”, който се е заинатил за поста управител на БНБ и е готов да наложи своя кандидат, дори с цената на сговор с опозиционните ГЕРБ и ДПС.
Същевременно
правителството продължава да се бори
за овладяване на енергийната, икономическата и социалната кризи.
Никой не може да отрече, че страната ни засвидетелства своята съпричастност с нападнатата Украйна, Народното събрание прие декларация, осъждаща ужасната агресия на Русия, застанахме в редицата на партньорите си от НАТО и ЕС…. . Излишно е да се казва, че не бяхме подготвени за бежанската вълна от Украйна и сега се налага да се учим в движение. Но приехме с отворени обятия и продължаваме да приемаме бягащите от войната украинци и правим за тях всичко, каквото е по силите ни. За разлика от приема на онези бежанци преди няколко години – от Сирия, Ирак, Афганистан.
Впрочем всички тези спорове и вълнения за и против оказването на военна подкрепа за Украйна, днес стоят, меко казано, не на място. Първо, защото няма с какво реално да помогнем. Военният министър многократно обясни, че армията ни е занемарена от години и е в окаяно състояние, особено ВВС. Така, че нямаме възможност да дадем ни самолети, нито каквото и да било друго оръжие, необходимо на украинците. Прекрасно знаейки това никой, нито НАТО, нито ЕС, не ни и притиска и принуждава
да даваме нещо, с което не разполагаме.
Второ, блажени са тези, които смятат, че засега България не се е набутала между шамарите и с една декларация за оказване на военна помощ ще се окаже там. Страната ни далеч преди руската агресия е в списъка на така наречените от Русия „недружествени“ държави и каквото и да прави днес по-„недружествена“ няма да стане. Така че някои нашенски политици просто решиха да се понатегнат в едната или другата посока. Действително една такава декларация би имала морално и политическо значение, но струва ли си цената? Не дай Боже, да пренатегнат пружината и да свалят управляващата коалиция точно в този напрегнат от всяка гледна точка момент.
На няколкостотин километра от границата ни се води война, цените на стоки и услуги полудяха и кабинетът буквално се надбягва с времето, за да реши или омаловажи ефекта от един или друг проблем. Но елитарната десница очевидно е над тези битовизми. Тя е наясно с възможностите на страната във военно отношение, само че защо да не засвидетелства още веднъж своята лоялност към Алианса.
В името на тази „висша“ цел
тя е готова не само да прибегне към извиване на ръцете на кабинета, а и да се възползва за постигането й и от помощта на ГЕРБ. Както можеше да се очаква, депутатите на Бойко Борисов веднага прегърнаха идеята и дори внесоха проекторешение за скоростното пращане на оръжие в Украйна. Та нали са правоверни антикомунисти во главе с вожда им. Пък и не пропускат възможност за клатене на правителството. А тя, Украйна, само до нашата помощ е опряла, до нашите калашници и боеприпаси, с каквито и без това разполага в изобилие. Какво въоръжение е необходимо на украинците, те самите посочват и то на този, който действително може да им помогне.
Между другото, малко странно е избран и моментът за този натиск на десните. От началото на войната мина повече от месец и напоследък все повече се набляга на преговорите и дипломатическите усилия за прекратяване на войната. Доколко ще са успешни, е друг въпрос, но се налага усещането, че „Демократична България“ се е изгубила някъде при търсенето на сегашната си позиция.
В стремежа си да демонстрират, че са по-католици от папата нашенските десни някак си позабравиха
за какво точно хората им гласуваха доверие
да влязат в парламента. Години наред те проглушиха ушите на обществото с необходимостта от радикална съдебна реформа, с това, че главният прокурор Иван Гешев трябва да си ходи, защото е абсолютно несъстоятелен за този пост, че трябва да се променят ред закони, за да възтържествува върховенството на правото и българинът най-после да усети и повярва в справедливостта. Това си е тяхната тема, така да се каже и бяха прави. Това бяха и предизборните им обещания. И ето, че сега имат възможност да работят за осъществяването на тези промени. Кой знае защо обаче се бавят.
За 100 дни не беше внесен нито един закон, свързан с прословутата съдебна реформа.
Едва миналата седмица влязоха промените в Закона за съдебната власт, свързани със закриването на спецправосъдието. Въпреки че законопроектът беше готов още в миналия парламент.
Все още няма нищо за разделянето и реформата на КПКОНПИ, а за тази промяна се говори от първия ден на сегашното Народно събрание. Бившият главен прокурор Сотир Цацаров дори улесни нещата, след като сам подаде оставка от председателския пост в Антикорупционната комисия и се оттегли, но до този момент нищо не е задействано. Непрестанно се дават уверения, че се работи по въпроса, само че кога, как, къде – никой не знае.
И докато големите лидери на ДСБ и „Да, България” си правят пиар, единствено
правосъдната министърка Надежда Йорданова
продължава да се бори за предсрочното прекратяване на мандата на главния прокурор Иван Гешев. Ясно е, че борбата й с този Висш съдебен съвет е неравна и обречена, включително защото не получава никаква помощ от колегите си в парламента и от управляващото мнозинство. Вместо това десните сякаш просто чакат мандатът им да изтече. Да не говорим, че комисията за конституционни промени, която оглави Христо Иванов, е мъртвородена. Тя, освен че беше бойкотирана от опозицията, и в осакатения си състав не се е събирала нито веднъж.
При това положение е редно да се запитаме адекватна ли е българската десница на дневния ред и на интересите на обществото? Или медитира в своя паралелна реалност? Както се казва, едно е да го приказваш и да си градиш имидж, съвсем друго е да го осъществиш на практика. Така или иначе, най-високата цена на следващите избори, когато и да са те, ще плати тази партия или коалиция, която не изпълни предизборните си обещания.
Автор: Елизабет Дафинова
Източвик: „Банкеръ“