Изминалите две години се оказаха може би едни от най-буреносните в рамките на последните няколко десетилетия – пандемията от COVID-19, обхванала целия свят, не подмина и България; последвалата я икономическа криза постави на колене цели сектори от икономиката; растящата цена на енергоносителите и галопиращата инфлация създадоха една незавидна политическа обстановка. И докато 2020 г. бе изпълнена с протести, то 2021 се превърна в година на избори – страната три пъти избира Народно събрание и едва от третия получи редовно правителство. Към цялата тази картина не бива да се пропускат и проблемите в международен план, които започват от ситуацията със Северна Македония и продължават през ескалиращото напрежение между Руската федерация и западните демокрации по повод Украйна.
Сложната вътрешнополитическа и външнополитическа ситуация безспорно изисква едно нещо – лидерство. Възможността на един човек не само да обединява около себе си една конструкция (в случая на правителството), но и да води, да представя визия, да защитава интереси. Логичният въпрос, който си задаваме тук, особено виждайки събитията от последните седмици, е който точно осъществява тази функция в настоящето редовно правителство, известно като кабинета „Петков“? Самият му състав е изключително многоцветен – четири формации са подписали коалиционно споразумение, всяка различна от другата на принципна основа (много ми е интересно да видя как „Демократична България“ ще лустрират Румен Гечев).
Наложената от Кирил Петков визия всяка партия да отговаря за повереното ѝ министерство и проблемите в него да не стават отговорност на министър-председателя прави ситуацията още по-сложна. Съгласно чл. 108, ал. 2 от Конституцията министър-председателят ръководи и координира общата политика на правителството и носи отговорност за нея (макар че Кирил Петков има продължаващи конфликти най-вече с българската конституция).
Разбира се, това представя само принципната основа на нещата. Когато се навлезе в полето на „ежедневната политика“, решаването на проблеми и преодоляването на кризи, ситуацията добива доста особен характер. Последните няколко седмици вкараха кабинета „Петков“ в няколко поредни казуса – Северна Македония, енергетика и инфлация, коронавирус и руските декларации във връзка с НАТО и България. Като за началото Кирил Петков отиде в Скопие с идеята, че ще сътвори някакъв грандиозен политически пробив и реши със замах проблема с Македония. Резултатът беше пресконференция, по време на която премиерът звучеше като зрелия Цветан Цветанов – „препотвърдихме тези позиции, но в надграждащия елемент, който фокусирахме“, „осъзнахме, че тези специфични въпроси ще ги работим интензивно и те ще бъдат поставени в контекста на всички работни групи“. И нулев резултат.
Не остана по-назад и ситуацията в коронавируса в България. През изминалата седмица страната ни видя абсолютен рекорд на нови случаи на ден от началото на пандемията. По време на правителственото заседание Кирил Петков посочи, че „новият модел, с който управляваме кризата от COVID-19 вече дава своите ясни резултати“. Докато той правеше това изявление в Единния информационен портал за COVID-19 излезе информацията, че за последните 24 часа са установени 11 181 нови случая (абсолютен рекорд). Във въздуха започна да витае духът на нов локдаун в контекста на анонсираните от Ангел Кунчев предложения за мерки, а ресторантьорският бранш обяви протестна готовност. Притесненията от евентуално затваряне не беше посрещнато от правителството с разяснения, посочване на компенсаторен механизъм при необходимост, срещи с представителите на браншовете, които биха били засегнати (както това се случваше по време на кабинета „Борисов“-3). С бодряшки ентусиазъм Кирил Петков обяви „ясни резултати“ докато стъпка по стъпка интензивните отделения в страната се запълваха – в пет области те са на привършване. Това са Разград, Русе, Силистра, Габрово и Велико Търново.
Липсата на ясно изразено лидерство в правителството създаде нова политическа категория в неговата публична комуникация – „лично мнение“. Двама действащи министри от кабинета застанаха на противоположната на премиера Кирил Петков позиция, която той изказа пред народните представители по повод заявките на Русия спрямо България и НАТО. Дори самото заемане на позиция по скандалното изявление на Сергей Лавров се случи часове него и само след като парламентарната опозиция в лицето на ГЕРБ поиска премиерът да дойде в парламента. А „личните мнения“ на Стефан Янев и Корнелия Нинова значат само едно – разнобой в правителството и невъзможност на министър-председателя да го обедини в рамките на единна позиция и да бъде негов лидер. И това засяга изключително важен въпрос, касаещ външната политика и националната сигурност на страната.
В продължение на много време Бойко Борисов беше критикуван, че налага едноличен стил на управление, който неговата опозиция дори определяше като авторитарен (с тази разлика, че Борисов никога не е концентрирал в ръцете си толкова власт колкото например Румен Радев към настоящия момент с неговото влияние върху кабинета, парламента и съдебната власт). Но резултатът беше ясен и той си пролича по време на пандемията, която засяга вече две редовни правителство на България – Борисов успя да балансира различните интереси на бизнес и медицина, да постигне консенсус и България да поддържа уравновесен модел за борба с пандемията, който да гарантира медицинските нужди и да не унищожава частния сектор чрез твърд локдаун, както това се случваше в редица други държави. За да се случи подобно нещо преди всичко се иска политическа воля и възможността на едно лице да постига диалог и съгласие между страните на цената на взаимни отстъпки.
До този момент Кирил Петков не е показал възможността за подобен подход. Действащият министър-председател на моменти говори сякаш от паралелна реалност, обвита в сложни синтактични конструкции и накрая без реален резултат. И в тази паралелна реалност има „ясни резултати“ от негова несъществуваща стратегия. Е, резултат има, но той не е от стратегията, а от липсата на такава – рекорден брой новозаразени, галопираща инфлация и липса на адекватни компенсаторни механизми в енергетиката, за да се облекчи натиска върху бизнеса и потребителите. Неговият подход не само не може да постигне единно решение с представители на различни обществени групи, той не може да обедини в един глас дори представителите на собственото му правителство. За чиято обща политика той носи отговорност, ако мога отново да припомня конституционната разпоредба.
И все пак е редно да си зададем въпроса – има ли пилот в правителствения самолет? По време на своето участие в „Панорама“ на 21 януари 2022 г. говорителят на правителството Лена Бориславова даде доста уклончив отговор на въпрос на Бойко Василев във връзка с ролята на Румен Радев към кабинета „Петков“. Но има един обективен факт – Румен Радев упражнява едно може би безгранично влияние върху правителството на Кирил Петков, върху премиера и върху излъчилото го парламентарно мнозинство. Но не като негов „пилот“. Фасадно самолетът уж се управлява от Петков, а Радев има някаква щурманска роля, напътстваща, координираща, оказваща влияние. Казано на политически език – сив кардинал – който до една не малка степен е отговорен за вземането на редица решения, били те политически или кадрови. Отвъд контрола върху службите за сигурност, който Радев притежава, той има пряка квота за министри в състава на правителството. И тук идва въпросът – невъзможността на Кирил Петков да взема решения продиктувана ли е от необходимостта едно решение да се съгласува с Румен Радев? Липсата на бърза позиция по въпроса с изказването на Лавров като че ли навежда именно на тази мисъл, особено на фона на проруските позиции на президента Радев и неговите министри (например Стефан Янев), които са изказвани неведнъж.
Предстоящата тежка за България зима ще покаже дали Кирил Петков е способен да формулира и прокара смислени и добри решения отвъд празната и напудрена реторика. Към този момент той не е успял да покаже подобно поведение. Ескалиращите вътрешни и външни кризи и неговата невъзможност да решава рискуват да превърнат неговото управление на исторически аналог в това на Антъни Идън във Великобритания, където поредица от невзети решения или неправилни решения изпращат страната в безпрецедентна за следвоенната ѝ история криза и обричат правителството на Идън на бърза оставка. България може да има сходна за съжаление съдба и не толкова далече в бъдещето страната да се изправи пред поредните предсрочни парламентарни избори. Е, поне след като се завърти един цикъл обществени поръчки и се върнат спомените за не толкова отдавна случвалите се схеми на „Батко и братко“. Защото правителство без единна позиция не е правителство – то е група по интереси, събрали се да усвоят едни пари. И да назначат някой друг свой кадър (което се оказва, че е ключов политически приоритети на премиера Петков).
Автор: Димитър Стоянов
Източник: Tribune.bg