Темата е интересна по няколко причини. Първо, опозицията е неизменна част от всяко демократично управление и от начина, по който тя изпълнява функциите си на коректив, зависи в немалка степен крайният практически резултат от упражняването на властта. Второ, отношението между управляващи и опозиция е лакмус за способността на едно общество да обсъжда и намира продуктивен баланс на интересите между мнозинство и малцинство (по-точно казано, на множеството мнозинства и малцинства).
Накрая, излизането в опозиция е
едновременно шанс и изпитание
за всяка управлявала партия – да осмисли грешките си, да преформулира отношенията си с гражданите и да се подготви за евентуално връщане в управлението.
В случая с ГЕРБ тези въпроси са още по-интригуващи предвид начина, по който формацията възникна, влезе във властта и най-вече се научи да я използва безкомпромисно за запазване и осребряване на властовите позиции. Независимо че Бойко Борисов често говореше като опозиционен лидер, а не като премиер (обвинявайки всички останали за собствените си грешки и пороци), нито той, нито партията му изглежда допускаха, че един ден пълното им доминиране ще приключи. Впрочем, именно в това бе една от основните причини за провала, изразяващ се не само в падането от власт, а в стоварилото се върху тях безпрецедентно обществено отрицание. С течение на годините се натрупваха все нови и нови индикации, че електоралните и политическите позиции на партията отслабват, лидерът губи популярност и всичко върви на зле. Нека припомним, че на поредицата избори след 2014 г. ГЕРБ всеки път губеше нови и нови, и то значими електорални сегменти. Като цяло, спрямо триумфалната 2009-та, през ноември 2021 г. партията на Борисов загуби над 1.1 млн. гласоподаватели, но това ставаше постепенно и постоянно внушаваше необходимостта от сериозен анализ. Такъв не последва, дори обратното – до последно вождът и неговите клакьори твърдяха, че формацията става все по-силна и все по-популярна. Последната година се превърна в сюрреалистична агония, впечатляваща със
смесицата от неадекватност и наглост.
След априлските и особено след юлските избори през тази година стана очевидно, че Борисов и хората около него не само са неспособни да разберат закономерната посока на политическите процеси, а са решени да използват партията и избирателите си с една единствена цел – личното политическо (а за някои и друго) оцеляване. Българското общество получи поредното доказателство за липсата на елементарна демократична култура – вместо да си идат, предизвикалите поражението лидери се вкопчват в постовете си и са готови да ги бранят дори с цената на съсипването на партията. (Впрочем, в това отношение ГЕРБ не са уникални.)
Изборите през ноември (парламентарни и президентски) поставиха край на илюзорните надежди, че ходът на битката може да бъде обърнат. Доскорошните управляващи попаднаха не само в опозиция, а в глуха изолация. Доминиращите обществени настроения и обявените цели на новото управление им вещаят нови, още по-големи неприятности след разплитането на очерталите се грандиозни злоупотреби с власт. Въпреки яростното противодействие на прокуратурата, тази развръзка може да бъде забавена, но не и осуетена. Следователно, този път ГЕРБ не могат да разчитат на къса обществена памет и бързо възстановяване на някакъв що-годе приличен публичен имидж, който би им позволил да предявяват претенции към властта.
– Advertisement –
До момента нито Борисов, нито приближените му показват някакви симптоми, че са забравили старите си лоши навици и че са научили нещо ново от поражението си. Точно обратното, запазва се агресивният, арогантен стил на политическо говорене, гарниран с
голямо самочувствие без покритие.
Ясно е, че засега в парламента ГЕРБ ще се държат като злостни пакостници, които ще се мъчат да пречат и рушат. От гледна точка на елементарната аритметика те биха могли да постигат известни резултати в това амплоа, особено при потенциалното неявно съюзяване с ДПС. Но в дългосрочен, сериозен политически план тази линия на поведение е обречена и дори самоубийствена. Ако някой се опитва да прави аналогия с краткия престой в опозиция през 2013-2014 г., разочарованието ще е горчиво.
Необходимостта (засега очевидно неосъзната) от нов стил и ново целеполагане на ГЕРБ се подсилва от една важна особеност на партията, а именно нейният откровено клиентелистки характер. Излизането в опозиция винаги е смъртна заплаха за този тип политически формации, защото клиентелата се преориентира и разбягва. Желязната връзка между патрон и клиенти издържа само докато носи видими изгоди и минимални рискове. Сега първото ще намалява и може съвсем да секне след местните избори през 2023 г. (а на някои места и по-рано). В същото време рисковете и щетите ще растат предвид неизбежното прочистване на публичните структури от храненици, „калинки” и мениджъри на корупционни схеми.
Интересен въпрос е каква линия на поведение ще изберат представителите на ГЕРБ в местната власт. Има достатъчно индикации, че повечето от тях няма да тръгнат на „партизанска война” с правителството, а ще се стремят да установят някакъв поносим режим на диалог и партньорство. Това важи както за тези, които все още се надяват да запазят позициите си, така и за желаещите да си обезпечат
сигурен коридор за напускане на властта.
Освен това, както при всяка вождистка партия, предстоящото опозиционно поведение, а и цялостното бъдеще на ГЕРБ зависят в решаваща степен от едноличните решения на Бойко Борисов. Няма съмнение – както е ставало неведнъж досега – че той е готов да жертва дори всички в името на личното си оцеляване. Ако партията се задържи по-дълго време на този курс, катастрофата е неизбежна. Твърди се, че без Борисов ГЕРБ няма шансове, но ако това е вярно, то всякакви разсъждения по темата за бъдещето на партията стават излишни. Единствената, макар и малковероятна възможност за някаква позитивна политическа перспектива пред ГЕРБ е сериозно преформатиране, радикално кадрово обновление и стоическо търпение. Мнозина не вярват, че това е осъществимо. Но, както е известно, много хора не вярват, че има живот след смъртта.
Автор: Александър МАРИНОВ
Източник: „Банкеръ“