Негласуващите у нас са 60%. Защо мислят, че от тях нищо не зависи?
В България негласуващите напоследък постоянно са над 60%. Няма да повярвате, че веднага ще се позова на Хегел, но стават какви ли не чудеса. Още през 1821 във „Философия на правото“ германският философ отбелязва един от главните недъзи на всеобщото избирателно право: че то в голяма степен ще доведе до електорално безразличие, защото гласът на един винаги има риск да се изгуби в мнозинството. Т.е. проблемът не е от вчера. Има и още едно нещо – т. нар. „парадокс на Даунс“ (или парадокс на гласуването), който тръгва още от маркиз дьо Кондорсе скоро след Великата френска революция: най-общо, че колкото повече хора гласуват, толкова повече спада тежестта на въпросния личен глас.
Какво излиза на пръв поглед? Хегел и Кондорсе не са ни оставили отговори и рецепти, а всъщност са и леко релативисти по отношение на въпроса „трябва ли или не трябва“. Така днес в западния либерално-демократичен свят, грубо погледнато, имаме две школи. Едната казва нещо в стил, че това е граждански дълг и трябва да се гласува дори да няма за кого. А другата: като няма за кого, не ми вменявайте граждански или, да не дава Господ, морален дълг да гласувам непременно.
Но продължението на парадокса на Даунс днес съдържа в себе си една чиста апория или вътрешно противоречие в условията на либерална демокрация – тя, либералната демокрация, ще си раздере и последната риза, за да упражните възможно най-свободния си избор, но в същото време, ако не го упражните посредством гласуването, самата либерална демокрация започва да крее и в даден момент може да се окаже, че няма дори риза, която да разкъса. Ако си разбираме метафорите и, по-точно, метатекстуалността.
Хайде да гласувате и вие!
Ще пропусна тук многократно повтаряните обяснения за пълзящата фрустрация, поредицата от избори в последно време, дори прословутия и злорадо налаган дух на отвращение от българската политика тип „всички са маскари“. Даже няма да припомням любимото си собствено състояние на политически Weltschmerz, т.е. най-общо умората от света.
Ще кажа само едно: Хайде да гласувате и вие. Защото горният „парадокс на Даунс“ обяснява нещо изследвано до смърт и умно: че по-големият въпрос не е „за кого“, а „защо трябва“. И краткият отговор не са баналности от сорта на „после нямаш право да критикуваш“, а е нещо по-голямо: гласуването не може и не трябва да бъде емоционално (тоя е симпатяга, а оня е дебел, или обратното), а чисто рационално действие. В безмилостна релация с това, че управлението по пряк или косвен начин засяга битието ви.
Разбирам и отчаянието, и апатията по Хегел, но сякаш никога в съвременната история (нашата включително) да гласуваш не е било по-важно. Ако нашите деди по селата са се чудили съвсем рационално в стил „какво ме грее това“ (изключвам насилствените изборни практики, завещани с горчивина от Алеко), днес в абсолютната свързаност ви грее многократно повече.
Разбирам, може би част от вас ви мързи. Какво ще им ходя точно в неделя да ИМ гласувам! Но тук е добре да се рационализира какво постигате с негласуването.
Победителките са щастливи, когато не гласувате
Постигате приблизително следното: партиите „победителки“ са безкрайно щастливи с 60 и повече процента негласуващи. Когато малцинството избира, няма място за сериозни размествания, властта се разпределя между първите две (и половина, но пък каква едра половина!) сили и автоматично пак работи за себе си, никога за вас.
Ерго, въпрос: искате ли нещо да се промени или сте напълно отчаяни, че нищо не може? А може би не ви интересува?
Последното впрочем кореспондира със забележителна теория, инспирирана от Васил Върбанов, според която – парадоксално или не – т. нар. „средна класа“, особено онази с диагоналките, си казва „така сме си добре“ и няма защо да гласува за промяна. Всички политически приказки за реформи и подобрение в тази армия де факто не се регистрират, „падат на глухи уши“, както казват англичаните. Сивият бизнес и „подмолната“ икономика вървят чудесно, бащински наглеждани от т.нар. „сили на статуквото“. И циничната „стабилност“.
Самата клиентелистка структура вече е нормата. Но има и друго – чували сте и онова, че като надхвърлиш определен милионен оборот, Дебелите идват. В добрия случай учтиво ти стават съдружници, в лошия ти се случва случка. Те са и службите, и камшика на държавата, т.е. имат – ако препратим към Илф и Петров – поне 400 начина да бъдеш убеден в стил „Тони Сопрано“.
Разбира се, отдавна вече не е „че ти счупиме колЕнцата“ – става относително елегантно. Това са наистина умни хора, канят те на среща, без особен натиск първоначално, обсъждане на възможности, еди-кой си иска да се видите, да се сприятелим, едва ли не. Не се шегувам, това се случва през цялото време, дори докато четете това.
Разберете ги и тях. Те трябва да стават рано и да „бачкат“ – да взимат десетки подобни решения всеки ден, тоя-оня, кой какво трябваше да му вземем, оня от Бургас нещо се дърпа, вижте там да го убедим, Панчо от Две могили не е събрал гласовете, оня от Варна закъснява с плащанията и т.н. Работят истински, за „тяхното дело“, cosa nostra вече е cosa loro, „тяхното дело“, трябва да си 24/7 на телефона. Провеждаш вероятно 50 телефонни разговора на ден, ако оглавяваш мафиотската власт, отделно да раздадеш заповедите.
Те са по-заети от нас
Но те имат и един дребен проблем, уви – не могат да рекетират западни компании. Ако се питате защо в България няма истински големи инвестиции като заводи на „Фолксваген“ или подобни. Ами нямат нужда, ние си движим бизнеса сами. И той се нарича „усвояване на европейски средства“. А сега по така или иначе изостаналия План за развитие и устойчивост, още повече.
Да наложим за момент този модел спрямо негласуващите, защото те наистина са Легион (по Евангелие от Марко 5:9, където Исус пита един как ти е името, пък той обладан от хиляди демони, вика, ние сме Легион). Разбира се, с уточнението, че негласуващите не са хомогенни. Там има всякакви, от всички културни етажи – от споменатите с диагоналките, които се хранят от местната власт и дебнат да ѝ изневерят, до високата класа отвратени поради горното. Страшно ме разсмиват част от колегите политически анализатори – по користна или друга причина те поддържат алековото велико наблюдение, че „всички са маскари“. Медиите също не помагат вече в предизборна обстановка. Те вече не смеят да питат нещо реално – заради предплатените формати и заради финансирането.
Така вече всъщност отсъства какъвто и да било дебат. Защо? Искам да видя Борисов или Пеевски в директен дебат с Кирил Петков и Асен Василев. Не искам цялата политика да се излива във Фейсбук или да си мерят билбордовете. Да, няма вече никога да има дебат, и пак години наред ще се питаме защо 60% не гласуват.
Не съдя никого: политическият избор за мен винаги е в сферата на интимното. Никога не питам когото и да било „ти за кого“, намирам го за лош вкус. Но пък съм сигурен, че твърде удобното свеждане на политиката до социалните медии и отказът от видимост не ни тика напред.
Защо Легионът не гласува? То е малко като великата песен на ФСБ „Защо ме обичаш“, в случая – защо не ме. Т.е. питай там реката, луната попитай и т.н. Аз действително смятам, че е смесица от разомагьосване и отчаяние от политическата класа плюс чиста проба български мързел.
Бъдещето е във вашите ръце
Малко се изморих и да обяснявам, че негласуването де факто павира пътя на държавната мафия. Тук не му е и мястото да се впускам в техническия психологически и рационален метод да убеждавам хора в смисъла от гласуването. Няма и да говоря за „граждански дълг“, защото негласуването се родее с негативния майчин комплекс.
Това е психологически и донякъде патологичен феномен от добрия доктор Юнг, който засяга и властта, и веднага обяснявам защо: за момчетата майката е ipso facto символ на уют, т.е. в метасмисъл – прословутата наша стабилност. Ерго, негласуващите не намират този свой майчин уют.
Тази евентуална „майка“ при иначе активните граждани може да е Урания, но може и да е Хеката – бабата на всички вещици, която ни препраща към метафизичното. Съответно, Земята Майка, т.е. партиите, които внушават един вид несъзнателен божествен ред, са и партиите победители, които всъщност вече не побеждават. Защото резултатът от политическото днес клони към зелената нула на рулетката.
И оттам, в съзнанието на негласуващия съвсем логично се загнездва най-лошото и контрапродуктивно „ами то от мен не зависи“. Или, още по-интересно, моят един глас е точно еквивалентен на купения глас на някой ром в Сливенско.
Но има едно философско „обаче“. В България негласуването изглежда по-скоро като детинска реакция по Дейвид Хюм – сякаш тропане с крак, когато не става твоето. Възрастните и оформени личности би трябвало да гласуват не заради гражданския дълг, а защото са един вид поклонници на самия избор, на факта, че самата либерална демокрация предлага изобщо този избор.
Предимно в Първия свят, към който се стремим.
А може би да се поучим от австралийците? При тях негласувалия го глобяват с едва 20 техни долара, нещо като 25 лева. Хем е плеснат през пръстите, хем не му е отнето икономически правото – сякаш напомняне, че все пак имаш граждански дълг. А може би не, кой знае.
Така че, помислете тихо, Легион. Във вашите ръце е бъдещето.
Автор: Ивайло Нойзи Цветков, Дойче Веле
