Радикализмът е опасен. Ето защо

Демокрацията се основава на умереност – самоограничаване на политически силните, които не действат системно егоистично, а се грижат и за интереса на останалите, за общия интерес. Левитски и Зиблат – двама харвардски политолози – напомниха тази истина в книгата си „Как умират демокрациите“, станала популярна през 2018 г. А истината е стара, защото умереността (търсенето на мярата) и самоограничението са били разпознати като висши ценности още от времето на Аристотел. Раймон Арон – един от големите френски интелектуалци, либерали и демократи след Втората световна война – също издига умереността в централна характеристика на успешната демократична политика.

Днешните времена обаче започват да страдат от липса на умереност. На преден план излизат политици, които залитат в крайности от най-различен вид. В България още в началото на 21-и век първо се промени политическият език и партии като „Атака“ започнаха да изричат немислими дотогава неща. Тази борба срещу (несъществуващата у нас) „политическа коректност“ беше последвана от поставянето под въпрос на определени права на хората, принципите на конституционализма, НАТО и европейската интеграция.

С войните на Русия в Украйна умереността съвсем взе да изчезва. БНР започна да звучи като радио Москва във все по-големи часови диапазони, а откровено антидемократични тези започнаха да циркулират с „оправданието“, че са антилиберални. Под път и над път политици взеха да се бият в гърдите, че само те защитават „националния интерес“, а другите, видите ли, са „предатели“. Този наш „национален интерес“ обаче поразително започна да прилича на интересите на новия руски империализъм. А какво демократично може да има в подкрепата за Путиновата диктатура?

Още от АнализиПобедата на демократите носи надежда и скептицизъм в Газа

Успокоението, че „копейки“ има не само у нас, а почти навсякъде, по-скоро засилва проблема. Ако някоя световна копейка успее да спечели изборите в САЩ, ще може да се каже, че умереността сериозно е отстъпила и радикализмът и крайностите са започнали да надделяват.

Идва ли нова радикална епоха?

Последната голяма вълна на радикализъм в света е била през 30-те години на миналия век. Тогава комунисти, фашисти и нацисти овладяват властта в много развити държави. И това води до най-голямата трагедия в световната история – Втората световна война. След нея Европа и Северна Америка си взимат поуки. Ново надигане на радикализъм има в края на 60-те и 70-те години и в държави като Чили, Аржентина, Гърция има доста кървави диктатури. Но като цяло радикализмът е бил регионален и не е диктувал световната мода. След краха на комунизма в Източна Европа радикализмът съвсем преминава в отстъпление. Но дали не идва краят на това отстъпление?

Между днешния радикализъм и радикализма от 30-те години на миналия век има следните значими разлики:

Липса на атрактивна политическа алтернатива на либералната демокрация

Нацистите и комунистите във Ваймарска Германия са се борили за революция и създаване на нов политически ред: диктатура на пролетариата или фюрерски режим. Днешните радикали не изповядват открита подкрепа за недемократична уредба. Но пък не пропускат да изразят солидарност с диктатори като Путин – за тях той е борец срещу Запада и неговата хегемония. У нас радикалите обичат да се идентифицират с по-амбивалентни фигури като Виктор Орбан, които поне с единия крак са в демократичния лагер. Автократичните им тенденции са одобрявани и приветствани, особено когато стане дума до ограничаване на правата на малцинствата (сексуални, етнически), на свободата на словото, борбата с „чуждестранните агенти“ и т.н.

Липса на насилие по улиците 

Радикализмът от времето на болшевишката или на фашистките революции се е характеризирал с насилие – въоръжени униформени политически групи са се разхождали по улиците и са се биели с „опонентите си“. Днес насилието е вербално и по-скоро бутафорно, като при превземането на Капитолия от привържениците на Тръмп. Но и тук има разлики между държавите – българската традиция на протести е мирна, докато във Франция протестите често са придружени с насилие. Веднъж започнало обаче, насилието много трудно може да бъде удържано в умерени рамки, както показва българския опит от 1923 -1925 г. Затова и сега трябва да се отнасяме много сериозно към паравоенните формирования, групите на бивши военни и т.н., които се организират под чуждо влияние и следвайки най-вече руски примери. Такива организации могат да станат фитил на експлозия от насилие в страната.

Кризите ли произвеждат радикализъм или радикализмът – кризи?

През 30-те години на миналия век кризите са произвеждали радикализъм. Германия е била в изключително тежка икономическа ситуация с хиперинфлация, огромна безработица и т.н. Днес изглежда ситуацията е обратната – надигащият се политически радикализъм има нужда са се поддържа с производство на кризи: миграционна, здравна и др. Въпреки като цяло здравата световна икономика и умерения растеж на просперитета в глобален мащаб, радикалите днес измислят проблеми и ги налагат по паникьорски начин на публиката. Ще махат „Аз съм българче“, ще ни чипират с ваксините, ще останем на студено през зимата, ще влезем в дългова спирала, ще ни обезбългарят с мигранти, ще облекат българчетата с украинското знаме и т.н. и т.н. Всичко това е стремеж за създаване на мини-криза, произведена с цел политическа мобилизация в полза на радикалите. Тези радикали са политически предприемачи, които търсят поляризиращи обществени теми, за да настроят групи от обществото срещу системата. Така антиваксърите стават путинофили – единственото общо е, че и двете веруя са антисистемни.

Опортюнисти и революционери

Радикалите и екстремистите се делят на две групи – революционери и опортюнисти. Революционерите са идеологически противници на либералната демокрация и искат да я заменят с някаква нейна алтернатива. Опортюнистите използват радикализма със стратегическата цел да спечелят повече гласове вътре в либералната демокрация. Първата група са антисистемни играчи. Втората група са хитреци в рамките на системата.

През 30-те години на миналия век доминиращи са били революционерите. Имало е и класически опортюнисти като Франц фон Папен в Германия, които са смятали, че ще използват Хитлер за собствената си електорална и политическа победа. Случило се точно обратното: опортюнистите бързо са били изтласкани от революционерите нацисти.

Съвременният радикализъм в Западна Европа и Северна Америка е в по-голямата си част опортюнистичен. Но опортюнистите налагат в публичната сфера антидемократично говорене, което постепенно ерозира устоите на демократичния ред. Въпросът е колко дълго демокрацията може да издържи опортюнистите радикали, които ежедневно тласкат големи групи от хора в антисистемна посока.

Войната и споменът за нея

През 20-те и 30-те години на ХХ-ти век нацизмът и комунизмът са изместили умереността, защото Първата световна война е наложила насилието като средство за решаване на политически междунационални конфликти в индустриалната епоха. Когато този вид разбиране стане доминиращо, умереността в национален и наднационален план скоро изчезва.

След трагедията на Втората световна война и с настъпването на ядрената епоха се налага разбирането, че горещата война не може да реши никакъв проблем, а ще доведе до световна катастрофа. Именно това разбиране прави възможна експанзията на умереността и демокрацията от 1945-а година насам.

Днес този фундамент започва да се разрушава. Войната в Украйна е европейското измерение на тази разруха, а Газа, Тайван и т.н. имат потенциал да превърнат феномена в глобален.

Застрашена ли е умереността в България?

Големият въпрос е може ли светът да запази умереността, без да се стига до световна трагедия, която нагледно да му демонстрира отново нейната безспорна ценност? Може ли просто историческият спомен за минали трагедии да е достатъчен, за да ни предпази от повторенията им? Уви, отговорът на тези въпроси не е съвсем ясен.

Но в тази световна среда на отстъпваща умереност България трябва много внимателно да пази и осмисля спомените си от времената на крайности и радикализъм. Наложеният от Червената армия комунистически режим, насилието преди това от 1923-1925-а година са българският горчив опит с изчезването на умереността. Това не са периоди, които могат да бъдат мислени като безвъзвратно отминали заради цивилизоваността на съвремието ни. В крайна сметка през 1914-а година „цивилизована Европа“ изпада в един трийсетгодишен цикъл на насилие. В Източна Европа този цикъл продължава доста по-дълго и приключва едва през 1989-а година.

Голямата задача е да не се допусне връщане към крайностите и радикализма, въпреки значителното политическо предлагане на опортюнисти радикали, които са готови на най-разнообразни маневри за спечелването на повече гласове и подкрепа. Радикалът опортюнист е все пак по-добър от радикала революционер. Проблемът е обаче, че границата между тях е тънка, а изкушението за опортюниста да стане „истински“ революционер е голямо.

Автор: Даниел Смилов, Дойче Веле