София е пилон, на който партиите се мъчат да развеят знамената си
Противно на общоприетото мнение, София се оказва България. Не е град, а икономико-политическа агломерация. Пилон, на който партиите се мъчат да развеят знамената си.
Погледнете кандидат-кметовете, които вече са на терена. Срещу IT-мениджъра на ПП/ДБ, Бойко Борисов вдига журналист, който едва от една седмица знае, че ще се занимава с градски проблеми. Синдикалистката г-жа Григорова въвежда в състезанието силни идеологически теми, без да е много ясно с какъв ресурс възнамерява да ги постигне, а „Възраждане“ издига икономист (работил по изкуствения интелект, четох), който до момента е необичайно кротък за формацията си. Всъщност единственият кандидат с професионален опит в градската тематика е Вили Лилков, но той пък поведе своите привърженици не с конкретни идеи, а с яростната битка за миналото.
Кметове, които нямат отношение към града
Ако погледнете назад, ще видите, че кметовете тук рядко имат отношение към града. Каракачанов беше писал дисертация на тема „Интегративен подход към човека като био-психо-социално същество“, Софиянски беше икономист и бизнесмен, следват пожарникар и учителка по руски. Всъщност отношение към градската тематика имаше само най-лошият от всички – Янчулев, което навежда на определени размисли. Легендарният Иван Иванов, хидроинженер по професия, е назначен от царя през 1934 година; кой знае дали щеше да построи водопровода си, ако трябваше да се явява на избори.
Няма да е чудно ако не чуем нищо освен общи приказки в тази кампания: всички ще строят още детски градини, ще пререждат жълтите павета и ще чистят въздуха, а г-н Терзиев пък иска да вижда по улиците щастливи хора. Един социолог каза, че много малко хора се интересуват от конкретните политики, оцени ги на десетина процента, а и те били основно около „Спаси София“, демек били отписани от конкурентите.
Защо се срамуват от собствените си партийни кандидати
Е добре, ако няма да си говорим за градски проблеми, за какво ще е тази кампания? Първото, което бие на очи, е кризата на партиите. Да не смееш да издигнеш свои членове за кандидати означава, че се срамуваш от партията си. Важи за Терзиев, Хекимян, Григорова. Така наречените граждански кандидати са един абсурд, който представят за демократична практика. Той обаче руши партийната система: хем наш, хем не носим отговорност.
Първото, което г-н Хекимян каза например беше, че никой нямало да му нарежда. Звучи добре, но, пита се, ще има ли той нещо общо с партията, която го издига, с идеологията ѝ, с миналото ѝ? Впрочем видяхме този печален парадокс и на президентските избори, където начело се състезаваха граждански кандидати, а спечелилият Радев скоро влезе в конфликт с излъчилата го БСП.
Представяме си и обидата за активисти като Георги Георгиев или Борис Бонев,които с години се борят за някаква кауза и после биват прередени от граждански парашутист. Каузата е анулирана, така ли? А онези, които са се борили за нея, са се компрометирали чрез нея? Това не мотивира особено за партийна работа. Ами ако партиите не могат да излъчват свои мажоритарни кандидати, които отстояват позициите ѝ – дали пък да не се върнем към системата на Борис Трети с назначаването на управници?
Изборите като медийно събитие
Софийските избори се очертават като медийно събитие, което ще предопредели съдбата на ротационната коалиция. Разбира се, важен е изходът и в другите големи градове, но ако тук ПП/ДБ рухне, управленското Лего ще трябва да се пренарежда. Вероятността не е голяма, по-скоро едните ще тръбят, че са спечелили София, другите – провинцията и правителството ще си остане по местата.
Както обикновено, появиха е конспиративни теории за това, че всъщност Борисов иска да загуби и да остави на партньорите си още горещи картофи за вадене от огъня, та затова е пуснал слаб кандидат. Други казват, че просто нямал избор, трети – че търси на кого да прехвърли неминуемата загуба. Според мен Борисов мисли тези избори като медиен сблъсък, затова вади познат журналист, който да надговори по-малко опитния в публичните изяви Терзиев. Точно това правят и левите, залагайки на много агресивната и добре позната синдикалистка. Да отбележа, че много наблюдатели смятат, че и за Терзиев, и за Хекимян, и за Григорова тези избори са трамплин за национална политическа кариера – прескачат ни и карат нататък.
Вместо „Топлофокация“ и паркирането
На медийното поле разговорът естествено ще се отмести от скучни теми като „Топлофикация“ или паркиране. Вероятно ще се избягват такива разделящи идеи като пешеходните зони, където вътре в собствения ти електорат ще има едни, които си искат колите, други – разходката. Ще се говори за ДС-семейството на Терзиев и за „къртицата“ на ГЕРБ в БТВ. Централна тема ще е паметникът на Съветската армия, който безспорно обединява и десния, и левия електорат. Ще видим много мемета като това с г-н Хекимян, който играе ледено хоро в Перловец с микрофона си. Медийният спектакъл е жаден за живописни детайли. Г-н Терзиев, казаха на представянето му, бил толкова добър, че едно лошо куче отказало да го ухапе. Г-жа Григорова пък нападна средната класа, която пиела смути, без да мисли за шофьора на автобус, който кара при 40 градуса.
Защо софиянци не притискат бъдещата си управа с искания?
Градът е в чудовищно състояние, а не виждаме как ще излезем от него, защото на всяка стъпка се надигат различни недоволства и няма достатъчно легитимна сила, която да проведе каквато и да е реформа. Обществени поръчки, договори, съдебни процеси. Дори главният архитект, по собствените му думи, нямал право на естетическа оценка, затова цялата тази грозотия наоколо. Едните казват – с толкова пари това може, другите викат – краде се, ще спрем течовете. Едните казват – трябва да продължаваме стратегиите за развитието на града, другите – трябва да променим всичко. И софиянци съпреживяват националното шоу и не се мобилизират, ако изключим няколко Фейсбук групи, където се занимават главно с изгубени ключове и шумни съседи.
Тъжната ми констатация е, че това просто не е град. Това е агломерация от различни градове, между които няма много общо (каза го и г-н Лилков). Децентрализацията на ресурсите ни се представя за решение на този проблем, но тя може по-скоро да го задълбочи, защото бедните райони ще имат и по-малко приходи. София обикновено се мисли през центъра, но в него не живее мнозинството, а само по-идеологизираните граждани. Лошото е, че голямата част от жителите тук се чувстват по-свързани с мястото, от което са дошли, сякаш то по-силно бележи тяхната идентичност. Много от тях мислят къде да емигрират – което превръща града в един вид гара-разпределителна, където преминаваш. Оставете транспортния хаос, мръсотията, шума, детските градини. Какво е специфичното за това място?
Един безличен град
Ликвидирахме културното наследство на минералната вода, около която е възникнало това поселище. Вече е трудно да кажем, че София е зелен град, с което се гордеехме навремето, Витоша е недостъпна, Каналът не е река, а именно канал. Няма стар град, но няма и една модерна сграда, построена от световен архитект, която да ни стане емблема. Занимаваме се с редене на павета.
Е, кой ще се развълнува за такова безлично място? Ако тази кандидат-кметска надпревара успее поне малко да събуди сантимента ни към София – ще е имало смисъл. Иначе ще си останем с кого не ухапало кучето, кой бил подозрителен ерген, кой пил смути.
