– Г-н Благоев, президентът Радев обяви движение за защита на Трети март от монумента „Шипка“, който е построен на връх Свети Никола, но малцина „патриоти“ знаят това. Всъщност заявка за какво е това – нов политически проект, опозиция или поредна престрелка с управляващите?
– Струва ми се, че е заявка и за трите. Що се отнася до речта му, тя е интересна с няколко аспекта. Първо, опитът му да заяви себе си и хората от чието име претендира да говори като „европейци“ – „сме българи и европейци по рождение, история и култура“. После на 23 август почете, макар и тихомълком, Деня за памет на жертвите на тоталитарни режими, като поднесе венец на Мемориала на избитите от комунистическия режим у нас при НДК в София. Очевидно Радев действа по „живковски“ – кокетира с ценностите на западните демокрации, формално се придържа към идеите, отстоявани от ЕС, но остава безрезервно предан на Кремъл. Неслучайно се е вкопчил в 3 март, защото това е непрекъснатата пъпна връв на България с Русия.
Със словото си на връх Свети Никола Радев де факто разцепи нацията. Обяви за национални предатели всички, които не споделят патриотизмът да бъде синоним на русофилия и не се въодушевяват от националистичните му спектакли като издигането на Роженския пилон. Всъщност Радев се изявява като ментор на една много опасна тенденция – приватизирането на патриотизма и национализма по тоталитарен модел – честваха 1300-годишнината на България, а държавата тънеше в дългове. Както и сега – лекуваме децата си в чужбина, вместо да вложим милиона от Роженския трибагреник за многопрофилна детска болница. Пропагандираният от Радев патриотизъм е опасен и с това, че издига в култ на свещена крава и се фалшифицира ролята на Русия в новата българска история. Остава само публично да запее рефрена „С нас Москва е в мир и бой“, както гласеше част от химна на социалистическа България.
– Може ли Румен Радев да размаха отново юмрука пред фонтана на президентството и да създаде нова политическа сила, която да спечели изборите, обирайки целия електорат, който е против ЕС, НАТО и „сглобката“?
– Съмнявам се. Вдигнатият юмрук беше нужен на Радев, за да си гарантира в перспектива втория мандат. Сега интересът му диктува непрекъснато да критикува правителството на „сглобката“, да го саботира - като например с отказа да подпише указа за освобождаването на главния секретар на МВР - и по този начин да внушава на обществото, кога с основание, кога без, че кабинетът „Денков“ е вреден за държавата. Подобно отношение трябва да очакваме и към всяко следващо редовно правителство. В момента Радев все повече говори като партиен лидер, а не като обединител на нацията. Но въпреки това няма да бърза със създаването на партия. Първо, защото поради президентския си мандат не може да я оглави, а е твърде несигурно да повери ръководството <210> другиму, както видяхме с експеримента „Стефан Янев“. Стратегията на Радев е непрекъснат обстрел срещу редовните правителства, всяването на хаос в политическия живот, ерозирането на общественото доверие в партиите и така да създава предпоставки за по-честа необходимост от служебни правителства. А те ще му осигуряват цялата власт в държавата, докато е президент. Добро или лошо, правителството на „сглобката“ стесни ангажиментите на Радев само до предписаните му от Конституцията и той несъмнено не е доволен от това.
– Доколко удачно управляващите избраха момента за смяна на националния празник с 24 май? Това не им ли донесе повече електорални щети?
– Моментът е назрял за дискусия относно националния празник, но начинът, по който бе предложено това, е твърде погрешен. Не знам дали управляващите ще понесат електорални щети, но поставиха въпроса така, че да провалят идеята за промяна на националния празник още в зародиш. Както и много други свои инициативи. Не биваше 24 май да бъде издигнат като единствена алтернатива на 3 март. Трябваше да бъде поставен категорично въпросът, че 3 март разделя българската нация, а едва след това да се дискутира на професионално ниво коя друга дата най-пълноценно може да носи символиката на националния празник. За съжаление, правителството на „сглобката“ впрегна каруцата пред коня.
– Вашето лично мнение – кой или пък може би кои трябва да са националните празници на България?
– Аз имам колебание между две събития и техните дати - Съединението и Независимостта. И двете в най-голяма степен олицетворяват това, което трябва да носи националният празник - да дава самочувствие на нацията чрез онова, което тя сама е постигнала без чужда помощ и така във всяко следващо поколение да утвърждава, а не да принизява националното достойнство. Освен всичко останало чисто пространствено двете дати дават и по-разчупена възможности за честване - празникът да започва в Пловдив или Търново и да завършва в София. При това традиционната заря-проверка ще бъде не под копитата на коня на руския император, а на площад „Александър Първи“ – пред двореца.
– Другото напрежение по историческа тема е свързано с демонтажа на Паметника на съветската армия, известен като МОЧА. И тук същият въпрос – удачно ли беше избран моментът?
– Демонтажът на МОЧА се забави с три десетилетия, така че, който и момент да бъде избран за преместване на пропагандните му фигури, все ще е късно. Проблемът е, че правителството на Денков и областната управителка на София Вяра Тодева, която е от ДСБ, по отношение на този „паметник“, изглежда, се държат не като евроатлантици, а като хора, които се страхуват от Путин. Това се видя и с „опазването“ на МОЧА миналата седмица
– Да, наистина – в четвъртък, след мача на „Левски“ с германския „Айнтрахт“ в София, паметникът беше силно охраняван, а после ограден с метално заграждение…
– Свидетели сме на поредния абсурд и двоен стандарт. Агитката на „Левски“ нямаше да има основание да действа, ако правителството и областната управа си бяха свършили работата. Но когато държавата липсва, улицата започва да диктува обществения ред. Второ – охраната на МОЧА сигурно е била необходима, за да се запази редът в центъра на София, но не можем да не отбележим, че МВР прояви толерантност към палатките на Мая Манолова и хората от „Възраждане“ начело с лидера им Костадинов. Същевременно феновете на „Левски“ и всички останали, които искат МОЧА да бъде демонтиран, не бяха допуснати до „паметника“. Ако ще се пази общественият ред, трябваше пространството да бъде изолирано от полицията за всички, без изключение – т.е. да отстранят палатковия лагер и да не допускат хората на Костадинов. Същият двоен стандарт полицията прояви при омазването с червена боя на Дома на Европа през май тази година от проруски и антиевропейски протест, т.е. органите на реда очевидно съдействат на хора, които са проводници на руското влияние у нас. И в това няма никаква промяна от политиката на служебното правителство.
– Отново Вашето лично мнение за този паметник – къде е неговото място и в исторически план, а и чисто като място?
– Мястото на фигурите е в Музея за социалистическо изкуство – този паметник не просто унизява българското национално достойнство. Той фалшифицира историята. Защото Червената армия не освободи България, а я окупира. Запазването на този паметник и други подобни влиза в остро противоречие със закона, който обяви комунизма у нас за престъпен режим. Всеки, който брани МОЧА, де факто защитава политическата престъпност.
Като кандидат за президент през 2021 г. от Национално обединение на десницата завърших кампанията си с мултимедия именно пред МОЧА в мразовитата вечер на 10 ноември. Тогава с хората, които издигнаха кандидатурата ми, се опитвахме да убеждаваме софиянци в необходимостта от демонтажа. Повечето ни гледаха недоумяващо. Сега войната в Украйна отрезви мнозина за необходимостта от неговото премахване от центъра на столицата.
– Всъщност какъв монумент трябва да бъде издигнат в Княжеската градина толкова високо? Или просто да си остане място за разходки и скейтборд?
– Ако ние отстояваме, че живеем в плуралистично общество, съдбата на Княжеската градина след демонтажа на МОЧА трябва да се реши след широко допитване до софиянци и след дискусия на професионалисти – специалисти по градоустройство, парков ландшафт, историци, културолози. Личното ми мнение е, че на мястото на МОЧА трябва да има паметник на именити български личности, свързани с утвърждаване на държавата ни през вековете. Или може да има статуя на Христос, в подножието да която да бъдат поставени фигурите на св. цар Борис Покръстител и на св. Йоан Рилски. Единият е свързан с цивилизационния избор на България, а другият е наричан „Средецко светило“. Харесва ми и идеята, която напоследък чувам - пространството да бъде превърнато в ботаническа градина, както е било в началото. Но това е само мое мнение. Окончателното решение трябва да стане с широк обществен консенсус.
– Конкретно, трябва ли да започне тотална промяна на центъра на София, който наистина звучи като руски град с паметника на Цар Освободител, едноименния булевард, „Дондуков“, „Гурко“, „Аксаков“, „Московска“ и т.н.? Или не е удачно?
– Тази промяна ще се случи много трудно, но е нужна. За съжаление, наследството, оставено ни от Освобождението насам, е твърде тежко, за да бъде променено и прекодирано дори за 30 години. Но е ненормално за една нация основните булеварди в центъра на столицата <210> да носят имената на чужди личности, а българските средновековни царе да са удостоени с малки, странични улици. Това казва много за потисканото ни национално достойнство от поколения раболепници към Санкт Петербург и Москва.
– Повдигане на темата няма ли да има обратен ефект в национален мащаб, тъй като пловдивчани си обичат сякаш Альоша, а вероятно подобни примери по градове и села не са един и два?
– Обратен ефект има, защото мнозинството от българското общество е с клиширани, неверни представи за историята ни от 1878 г. насам. Трябва още много работа, за да се промени съзнанието на поколенията, за да осъзнаят, че тези паметници унизяват българската памет и достойнство, а не ги възвеличават. Както виждам, и в Пловдив отговорните институции си прехвърлят топката и не искат да предприемат категорични действия. Недоумявам също защо мълчи и иначе активният в позициите си пловдивски митрополит Николай – нима „Альоша“ не е символ на един режим, който рушеше църкви и преследваше вярващите?!
Надявам се, оглушките, които си правят държавници, политици и общинари по отношение на пропагандните знаци на комунизма, да не са симптом за неговото реанимиране.
Визитка
Горан Благоев е български журналист, историк, зам.-председател на Републиканци за България. Автор и водещ на предаването „Вяра и общество“ по Българската национална телевизия, създател и дългогодишен водещ на Памет.БГ. След БНТ той започва нов телевизионен проект – „Памет без давност“ по телевизия Евроком.
Завършва Историческия факултет на Софийския университет през 1993 г. Защитава образователна и научна степен „доктор“ в БАН през 2003 г. Има специализация по теория и история на дипломацията.