Дали някога ще преодолеем робската си благодарност към Русия?
Поредният отказ от демонтирането на Паметника на Съветската армия (ПСА) в София, наричан от ненавиждащите го Монумент на окупационната Червена армия (МОЧА), не е просто поредният фарс. Това може да се окаже осколочна бомба, която да нанесе множество тежки поражения в най-различни посоки. Тъкмо защото сега, при управлението на ПП-ДБ и ГЕРБ, този въпрос – цели три десетилетия след първото решение за демонтажа – можеше най-сетне да бъде решен.
Опасното бягство на ПП-ДБ
Управляващите сами заложиха бомбата, след като на 2 август правителството реши да преобразува имота, върху който се намира ПСА/МОЧА в Княжеската градина, от публична в частна държавна собственост. Без значение дали изобщо беше нужно за постигането на целта, решението даде ясен сигнал, че монументът скоро ще бъде махнат от центъра на София. И изкара на палатки пред него русофилски политици и активисти да го бранят.
Вероятно палатките, които щяха да повишат градуса на противопоставяне в навечерието на местния вот, са уплашили част от управляващата некоалиция. И най-вече „Продължаваме промяната“, която чрез областния си управител Вяра Тодева и кандидата за кмет Васил Терзиев свириха отбой.
Тодева заяви, че имало дълга процедура по проектиране и съгласуване на преместването на монумента, че дори били изгубени документи за него и че работата изобщо не може да се свърши до края на годината.
Два дни по-късно пък кандидат-кметът Терзиев бланкетно декларира, че мястото на паметника е в Музея на социалистическото изкуство, но това трябвало да стане съвсем безопасно – сякаш около крана ще бъдат допуснати да подскачат дечица, и как всъщност трябвало да се вземе решение какво да се прави с опустялото място – сякаш ако управлявалата преди четвърт век коалиция ОДС знаеше, че 24 години по-късно още няма да има нищо на мястото на мавзолея на Георги Димитров, щеше да се възпре да го събаря. Съвсем комичен пък е ангажиментът на Терзиев да проучи как други красиви европейски градове са премахнали съветски символи от градската си среда, в какво са превърнали освободените терени и каква е новата символика там. Това практически означава, че не до края на годината, а и до средата на евентуалния му кметски мандат паметникът няма да бъде преместен от центъра на София.
Политическите щети от това бягство могат да изглеждат на пръв поглед второстепенни, но в букет тежат твърде много за „Продължаваме промяната“ – „Демократична България“. Очакването и обещанието за преместването на паметника предизвиква не просто разочарование, а гняв у немалка част от избирателите на ПП-ДБ, особено у поддръжниците на ДБ, за повечето от които това е ценностен и дългогодишно изстрадан проблем. И вместо поредното отлагане да предпази кампанията за местните избори от тежки политически разделения, то създаде тежки вътрешни проблеми. В усилието да се бори за периферен електорат в София, ПП-ДБ може да загуби част от ядрото си. С тежкото си фамилно наследство от ДС Васил Терзиев поема още един товар – на защитник на МОЧА, с позицията си „и аз съм за преместването му, ама друг път“. С което пък дава още един коз на опонента си Вили Лилков, който освен огледалното анти ДС позициониране срещу Терзиев, се заявява и като единствения досега кандидат за кмет, който е твърдо за незабавното премахване на паметника. В тази ситуация печеливша е единствено ГЕРБ. Тя не само остава встрани от скандала, но и получава индулгенция за собственото си десетилетно бездействие по въпроса с паметника: след като и вие сега протакате, поне вече не можете да ни обвинявате за същото нас. Отделно, че не са толкова много избирателите на ГЕРБ, за които този паметник изобщо е проблем. Защитниците на ПСА пък могат да се чувстват победители – че именно те са спрели „вероломното му похищение“.
Как управляващите закотвят още по-силно „другата гледна точка“
Най-сериозният проблем обаче е този: че малодушното поведение на управляващите закотвя още повече „другата гледна точка“, оправдаваща тоталитарното ни минало, дошло на щиковете на Червената армия, оправдаваща и днешната ѝ наследничка, която води фашистка война срещу народа на Украйна. С това още по-далечен става и денят, в който иначе гордите с над 13-вековната си държавна история българи ще преодолеят безкрайната си робска благодарност на освободени от Русия и ще потърсят собствено национално достойнство, така че центърът на столицата им да не кънти символно на руска губерния: с паметник на руския император, който повелително гледа срещу парламента, с жълтопаветен булевард на негово име, с катедрален храм на негов патрон и мним герой, с кметство, намиращо се на улица „Московска“…
Автор: Веселин Стойнев, Дойче Веле
