Вече е почти сигурно, че отиваме отново на предсрочни избори. ПП-ДБ призовават ГЕРБ да си поеме отговорността и да си реализира мандата, без да помръдват от предложения от тях кабинет. В ГЕРБ пък не изглеждат готови да съставят де факто правителство на т.нар. „хартиена коалиция“ под формата на кабинет на малцинството. Ако двете страни не направят отстъпки, лятото отиваме на избори, от които може да спечели единствено „Възраждане“.
Напоследък често поглеждаме към модела на правителството на Димитър Попов, създадено преди Коледата на 1990 година. Мнозина от сегашните политически лидери или не са били родени тогава, или са били в детската градина и този модел им изглежда също „хартиен“. Но съвсем невръстната тогава българска демокрация, която зад гърба си имаше само едни избори – за Велико народно събрание, успя да намери вярното решение в далеч по-тежки времена. Ако се връщаме към опита от онова време, то не е за да търсим външни аналогии, каквито има много, а за да открием структурни сходства на ситуацията тогава и сега и през тях да се опитаме да видим възможните решения днес.
В края на 1990 г. България бе фалирала държава и още не бе започнала пазарните реформи и институционалния градеж на демокрацията. БСП се нуждаеше от демократична легитимация в съвместно управление със СДС – както сега ГЕРБ търси антикорупционна легитимация от споделена власт с ПП-ДБ. Разбира се, и СДС тогава се боеше от колаборация с комунистите както ПП-ДБ днес. Но все някой трябваше да започне непопулярните мерки, зрееше и голяма стачка.
Приемливо за всички от Шареното политбюро
На 20 ноември СДС излезе с декларация за оставка на кабинета на Андрей Луканов и създаване на „коалиционно служебно правителство“. При президента Желев, бивш лидер на СДС, се свикваха политически консултативни съвети, т.нар. Шарено политбюро, с участието на партийните лидери и той настояваше за политическо споразумение между партиите. То трябваше да постави срок за приемането на новата конституция и за продължителността на работата на великия парламент. А правителството, по думите му, трябваше да е по-неутрално и да е приемливо и за двете страни.
Съдията Димитър Попов бе секретар на ЦИК на изборите на 10 юни и стана добре разпознаваем с харизматичния си телевизионен образ. СДС освен на икономическите министерства държеше много и на МВР, но БСП също не отстъпваше. Накрая за вътрешен министър бе избран адвокатът монархист Христо Данов, а Луджев стана силов вицепремиер. В гласувания на 20 декември кабинет с едва два гласа мнозинство за финансов министър бе избран неизвестният все още Иван Костов. А социалдемократът Иван Пушкаров, оглавил министерството на индустрията, търговията и услугите, събра най-малко гласове „против“, но после бе изключен от БСДП, защото лидерът ѝ Петър Дертлиев не искаше директно да обвързва партията си с кабинета. В деня, в който излезе указът за новото правителство – 22 декември, парламентът почти единодушно гласува за членството на България в Европейската общност и в Съвета на Европа. Програмната декларация на кабинета „Попов“ бе представена едва месец по-късно.
СДС се доказа през участието си във властта
Няма да изброяваме колко много свърши това правителство и как надскочи половингодишния си срок до 11 месеца. Важното в случая е, че СДС не загуби от участието си в него, въпреки че разцепленията в коалицията започнаха още при създаването му. Просто това беше начин СДС да се докаже през властта – че знае и може да управлява. Кабинетът „Попов“ бе наричан „програмен“ и „експертен“, но също и „кабинет на националното съгласие“, защото бе твърдо подкрепен от БСП, СДС и БЗНС. След него СДС спечели изборите през октомври 1991 година „с малко, но завинаги“, според тогавашното синьо самочувствие, каквото имат и днес някои нови демократи, и управлява заедно с ДПС година и два месеца.
Днес ПП и ДБ на пръв поглед вече са се доказали по един или друг начин през властта – в осеммесечното управление на кабинета „Петков“. Този актив обаче избледнява, защото ако за втори път не успее с втория мандат, ПП (повличайки и ДБ) ще е толкова виновна за провала на 49-ия парламент, колкото и ГЕРБ с провал на първия мандат – още повече, че вторият мандат беше разигран първи. Големият проблем обаче е, че за разлика от СДС през 1991 година, ПП-ДБ не са във възходяща тенденция, след като и заедно получиха по-нисък резултат на изборите през април 2023.
Но дори и при предсрочен вот лятото да се представят по-добре и даже да станат първи, ситуацията в парламента ще е все така патова. Че и много по-зле, защото вече са в изолация. Ако през 1991 година СДС можеше да се коалира с ДПС, днес всички парламентарни партии са загърбили ПП-ДБ. Ако пък ПП-ДБ изпадне до трета сила, тогава или трябва да загърби позицията си „никога с мандат или с участието на ГЕРБ“ и вече от третия път да кандиса за евроатлантическо мнозинство с нея; или да се маргинализира като опозиция, която обаче така е легитимирала управление на т.нар. „хартиена коалиция“, а защо не и на една нова голяма коалиция между първия и втория, като вторият този път е „Възраждане“, която вече ще се легитимира като системна партия.
С втория мандат без Денков, Василев и Лорер
Затова, за да не са губещи и ГЕРБ, и ПП-ДБ, а да са печеливши и двете, днес един кабинет като онзи на Димитър Попов дори е още по-възможен. Ситуацията не е катастрофална като през 1990 година, постигнато е съгласие по законодателна и донякъде по управленска програма, а след три десетилетия демократичен опит предателството трябва да е останало като мисловна матрица само за ултрасите.
Ако все още е останал шанс за кабинет с втория мандат, подкрепен от първата политическа сила, за него има две възможности. Ако правителството е начело с акад. Николай Денков, то в него ще трябва да влязат най-малкото 5-6 партийни лица от ГЕРБ, за да балансират политическите фигури на ПП – но тогава ще имаме чисто коалиционно правителство, което ПП-ДБ не желаят. Другият вариант е всички политически фигури, вкл. Николай Денков, Асен Василев и Даниел Лорер да излязат от този състав, а на мястото им да застанат още такива като Тодор Тагарев, Андрей Янкулов, Христо Хинков, Яна Генова…
Колкото и работа да свърши такъв един експертен кабинет, все ще е повече от нищото при нови избори и продължаващо до конституционна перверзия служебно управление на Румен Радев. Мотиката е на една ръка разстояние, но в България продължаваме само да я настъпваме. Ако перифразираме Антоан дьо Сент-Екзюпери, политикът е толкова голям, колкото са малки илюзиите му.
Източник: Дойче Веле