В този объркан свят: Живеем на най-доброто място
В „кървавите поля“ на Европа, както ги нарича историкът Тимъти Снайдър, танкове и бомби отново избиват и осакатяват десетки хиляди хора. И сякаш целият миролюбив и красив европейски проект издъхва, премазан от веригите на бронетранспортьорите и калните ботуши на военните. Но тази война ще свърши, а Европа ще остане. Тъй че нека се отдръпнем малко назад и да размислим защо Европа, защо този най-добър от всички възможни светове, продължава да скърца и да се тресе под натиска на злонамерени или просто неуки и озлобени външни и вътрешни разрушители.
Европа като някаква грохнала, изкукуригала бабичка, която няма сили да си подреди и прочисти къщата – този глуповат разказ не от вчера е популярен най-вече сред хора с по-ниско образование или в европейската периферия. Тоест – сред онези, които най-слабо разбират настоящето и най-силно се страхуват от бъдещето. Зад този разказ се крие определена история, дори две истории. Първата започна в мига, когато преди години, в едни много безоблачни времена, французите и холандците се подведоха по акъла на своите националисти и провалиха европейската конституция. Ако тогава Евросъюзът се беше утвърдил като федерална структура с перспективата наистина да се превърне в Съединени европейски щати с единна вътрешна, външна и отбранителна политика, по-късно гръцката криза щеше да струва много по-малко пари на европейците, а в кризата с бежанците нямаше да има разнобой, солови акции и в крайна сметка хаос, тревога и несигурност. Безпорядъкът от тези две кризи сублимира по време на пандемията, през която националните държави изпаднаха в тежък смут и се окопаха в границите си.
Приказката за „прогнилата Гейропа“
И втората история – междувременно жестоко окървавена – започна приблизително по същото време. Тогава Москва се отказа от идеята да върви по пътя на демокрацията, правовата държава и сътрудничеството със Запада и се върна към традиционните политически нагласи на Русия: изолация, изграждане на буферни зони, шпионаж, подривна дейност, военни удари, конфронтация. И пропаганда – именно това е втората история, която към края на първото десетилетие на 21 век Кремъл започна да разказва на своите поданици и на останалата част от света. Историята за прогнилата, развратна, малокръвна „Гейропа“, изгубила вярата и ценностите си, която скоро ще бъде залята и претопена. За вътрешна употреба разказът решаваше един древен руски проблем: да се запуши устата на традиционно проевропейската руска интелигенция. А навън конструираше първия след края на Студената война прокремълски политически лагер, който внася шум и разводнява една иначе очевидна истина: че в западния свят законите са цимент за обществото, че този свят е по-хуманен, по-миролюбив и икономически много по-ефективен от руския.
Впрочем, и по времето на Студената война съветската пропаганда успешно залагаше на сходни маниакални идеи, а десетки милиони хора по цял свят искрено вярваха, че капитализмът е обречен. Но той оцеля и без усилие превзе самата Русия. И неслучайно от близо 15 години насам Москва за втори път се опитва в лицето на ЕС да събори един по-добър обществен модел – само защото се опасява, че той рано или късно ще се наложи и в Русия и така ще отнеме властта на феодалите.
Знаят ли какво правят?
Разбира се, глухият тътен на недоволството срещу европейския проект има и други измерения. Обективно Евросъюзът е прагматична конструкция, която няма ресурсите да въодушевява масите. Логиката „Обединена Европа е добра за всички и затова всички трябва да я харесват“ отдавна не работи в един свят на историческа безпаметност, на безотговорни социални мрежи и на все по-безмилостна борба за внимание и успех, в чиято центрофуга се въртят по-младите поколения.
С други думи, хората нямат време и желание да мислят за важното, защото са претоварени от второстепенности. Тъкмо поради това се и поддават на дифузните антилиберални лозунги, които хвърлят в един кюп три съвършено различни тенденции: икономическия неолиберализъм, обществените и лични свободи и правовата държава. Срещу либералния фундамент на обединена Европа се бунтуват както разгневените млади консерватори националисти, така и една нововъзникнала дифузна общност, в която редом маршируват почитатели на Путиновия военен ботуш, християнски фундаменталисти и безчет огорчени консуматори, мечтаещи за недостъпни предмети и почивка на Малдивите. Те са обединени от омразата си срещу либералните ценности и искат да разрушат Европа, без оглед на факта, че събаряйки основите на европейския проект, ще върнат континента в изходно положение: настръхнали една срещу друга национални държави, които, вместо да търгуват в общ интерес, харчат парите на данъкоплатците за граници и оръжие.
Колкото и да е парадоксално, тъкмо завоевателната война на Русия срещу Украйна за пръв път през последните десетилетия слепи целостта на Европа, разби на пух и прах налудничавите идеи на сегашните руски лидери и обърна наопаки разказа за грохналата и изкукуригала бабичка, чийто дом се оказа не Брюксел, а Москва. За съжаление, това си има и цена: днес част от парите на европейските данъкоплатци вече отиват не само за мирна търговия и всеобщ просперитет, но и за оръжие…
Най-доброто място за живеене
Не бива да си правим никакви илюзии: европейският проект наистина преживява тежки времена. Собствените му прегрешения са ясни: няма я вдъхновяващата визия, мирът и просперитетът поне доскоро се приемаха за даденост и бяха лишени както от притегателна сила, така и от ресурса за отбрана, икономическото неравенство продължава да гневи хората, а политиците често лицемерят в името на „реалната политика“. Независимо от всичко това европейците не бива да забравят най-важното: че живеят в най-добрата Европа, която някога е съществувала. И че тъкмо тази Европа е най-доброто място за живеене в днешния объркан и несигурен свят.
Това последното едва ли има нужда от допълнителни доказателства – трябва само да погледнем отвъд европейските граници.
Това е преработен вариант на текст от 2017 година.
Източник: Дойче Веле
