Президентът е политическо сираче в Европа

Я не советский, Я не кадетский… Я только зёрнышки клевал! „Песенник анархиста-подпольщика“  –––– Президентът Румен Радев е политическо сираче в Европа. Няма си идейно семейство, където да се среща с лидери със сходни убеждения преди всеки Европейски съвет. Нито е ляв, нито e десен, нито либерал, нито консерватор. Докато другите координират позициите си според своята политическа ориентация или поне си съобщават какво са намислили, Радев планира полетите си до Брюксел така, че от самолета да се отправи пряко към заседанието на съвета. Следователно никой по никакъв начин не му пречи да говори само онова, което е решил. Маршрутът му е строго очертан. Червената пътечка, която води към заседателната зала, минава край групи журналисти, държани зад въженце. Обикновено към него имат интерес българските журналисти, пред които заявява с какви намерения идва, а после те не чуват какво казва пред останалите държавни и правителствени ръководители. Единственото, което могат да правят, е да сравняват неговите думи с общите заключения на съвета, изразяващи колективни позиции. Напрежението, което възникна между Радев и българските кореспонденти на последния Европейски съвет (23-24 март), бе заради забелязаните от тях разлики. Президентът казва пред медиите едно, а официалният текст, зад който стои и позицията на България, съдържа друго. Въпреки настояването му, че не подписва заключенията на съвета, няма кой освен него да ги подкрепи от името на нашата страна. Раздвоението му е само един от признаците, че той е особен случай в Брюксел Българският президент не само че няма политическа физиономия като другите, представяйки се за надпартиен, но и е единствен от 27-те национални лидери, който не подлежи на никакъв контрол. Той е нещо като бяла врана, защото в нормална обстановка мястото му не е там. Редовното му участие напоследък в европейските срещи на високо равнище се дължи на чиста случайност – поради продължителната си политическа криза България няма редовно правителство. Затова не е представена от премиера си, а от президента, който назначава служебно правителство и в тази си функция се явява висш изразител на волята на изпълнителната власт. В очите на своите колеги в Европейския съвет Радев е президент с временни премиерски функции. Но едва ли някой си дава сметка, че като президент на парламентарна република той има в момента повече власт дори от френския президент Еманюел Макрон, който е държавен глава на полупрезидентска република. Поради липсата на Народно събрание неговото служебно правителство не подлежи на парламентарен контрол и той не се стеснява да му нарежда да игнорира решенията на последния парламент (за военно-техническата помощ на Украйна). Макрон направи опит да заобиколи Националното събрание, за да прокара пенсионната си реформа, и подпали гнева на цяла Франция. В България обаче Радев няма от какво да се притеснява и си позволява изявления от чужбина, които противоречат на цялостната ориентация на страната. Последната възможност за публичен контрол над него е чрез медиите и затова точно те го дразнят. Позволяват си да му задават въпроси, които дори депутати не могат да отправят към неговите министри. Жест на добра воля от негова страна е да отговори на техни питания, ако все пак са съгласувани с пресслужбата му. Кореспондентката на Нова телевизия Антоанета Николова описа пред сайта Юрактив следната брюкселска картина, която се вижда отвътре: „За съжаление до ден днешен български журналисти продължават да осигуряват комфорт на гастролиращите в Брюксел политици, като любезно предупреждават пиарите кой какво смята да пита, за да не се окажат политиците притиснати или неподготвени.“ Ако се изключи общественото мнение, представлявано донякъде от медиите, Радев спокойно може да каже като един бивш главен прокурор: „Над мен е само Господ“. В сравнение с него вече започва да дребнее дори Бойко Борисов, който се увърташе около Европейската народна партия, за да черпи международен авторитет пред българската публика. На Радев не му трябват чужди политически патерици, защото има смелостта да се възправи самотен срещу общите европейски политики. Журналистите дълго се чудеха какво иска да им каже, като обясняваше, че „няма как да има общи заключения на Европейския съвет“, защото не са общи (т.е. не са на всички). За убедителност си беше избрал Европейската агенция за отбрана, където всяка страна определяла според специфичните си възможности дали да участва в колективната военна помощ на Украйна. Вместо убедителност обаче се видя, че се е шмугнал в несигурно убежище, където да се крие, за да не проличи зад гърба на осем държави, че се дърпа от общата европейска политика за подпомагане на жертвата на агресията. Още преди да си тръгне от Брюксел, пет от осемте държави се присъединиха към другите 17 по плана за колективно закупуване на снаряди за Украйна. Изненадващо бе, че сред тях се оказа Унгария, чийто премиер Виктор Орбан се извъртя предателски спрямо Радев, с когото споделяха един и същ псевдомиролюбив речник в полза на издирвания за международно престъпление руски президент Владимир Путин. Останаха (вероятно не задълго) три държави за прикритие: Дания, Латвия и Ирландия. На първите две вероятно ще им бъдат достатъчни няколко дни, за да преминат през национални процедури и да се присъединят към другите, защото няма съмнение, че са твърди противници на агресията. Ирландия е спъвана само от своя официален неутрален статут, но същия статут има и Австрия, която вече даде съгласие, и затова се очаква ирландско „Да“ или поне желание за финансово участие в общото закупуване на снаряди за Украйна. Вижда се как скоро България ще се окаже напълно самотна „по отношение на тези прословути 1 милион снаряда“ (думи на досада от президента заради любопитни журналисти). Ако предстоящите парламентарни избори не доведат до сформиране на редовно правителство, ще наблюдаваме как Радев ще продължи да снове до Брюксел като кръгло европейско сираче. Автор: Светослав Терзиев, Сега