В Европа, а особено в онази Европа, в която е имала злощастието да бъде покосена от чумата на авторитаризма, държавата е склонна да се държи като самодържец и едноличен господар на човека. В Америка, впрочем това е една от сериозните отлики между двете места, държавата е един от играчите на терена и в никакъв случай не е по-важна от отделната личност. Дори напротив – ролята на държавата там не е да казва на хората какво да правят, а да спомага за сигурността и просперитета като не си вре гагата излишно в хорските работи. В Европа, но и особено в България това далеч не е така.
Тук държавата е навсякъде. Тя, чрез нейните безбройни институции, смята, че обществото съществува като функция на държавата, а не обратното. Държавата е онази, която дава, държавата е онази, която взема. Политиката й служи, за да командва, а не да управлява и навигира. Най-новият пример е с безумното предложение за т.нар. „данък свръхпечалба”. Това е върхът на лицемерието, но когато лицемерието е от страна на държавата, тоест е неперсонализирано, а аморфно и безлично, тогава то остава под радара на общественото настроение. То и ние като общество си носим този грях, че все искаме някой да дойде да ни реши проблемите отвън, вместо сами да си ги решаваме. Но това е съвсем друга тема. Да се върнем на извънредните данъци.
Държавата идва и казва – фалирала съм, затова ще ви накажа вас. И защо е държавата в сложна финансова ситуация? Защото не е подхождала разумно и е харчила безобразно. Намаляване на ДДС, енергийни добавки и какво ли още не с цел справяне с последиците от Ковид кризата. Хубаво, ама тия всичките мерки, съвсем закономерно, водят до повече печалби в някои сектори. И държавата сега разбира за тази работа и идва и казва – взимаме си каквото сме ви дали, защото се не наядохте, гадни капиталисти. Синдикати и други говорещи (социалистически) глави излизат на терена и ръкопляскат с възхита на таквази смелост. Отделно много уж десни хора също се присъединиха с бравурност спрямо този подход. Въобще, у нас вече няма принципи и задълбочени дискусии, има лаладжийство и хъшлашки спорове.
Същевременно обаче тук има и друг проблем. Какво да правим с онези бизнеси, които са генерирали печалби от доброто си управление, а не въз основа на държавните дотации? А онези, които са експортно ориентирани и са реализирали печалба поради промяна в пазарната конюнктура на суровините в световен мащаб? А какво правим с тези, които имат по-висока печалба в периода, но това е в следствие на натрупана и извършена работа в други периоди, в които са били на загуба?
Въобще, да идва държавата и да казва “аз съм неспособна да си управлявам парите, затова ще накажа тези от вас, които се справят по-добре от мен” е върха на абсурдността. Нали си даваме сметка, че в бизнеса е така – днес си на печалба, за която си плащаш данъка, а утре си на загуба, която покриваш от натрупаната печалба? Държавата дали е наясно, че бизнесът не съществува като бюджетна организация – щом имаш един милион тази година, значи догодина ще е милион и сто хиляди?
Като дойде свръхзагубата, а тя неминуемо идва във всеки бизнес, кой ще дойде да ти даде възможност да я покриеш от някъде, след като държавата вече е дошла да ти вземе “свръхпечалбата”? И въобще какво значи “свръхпечалба”? Идва държавата и казва на кой колко му е допустимо да печели. Ако печели повече и бам! с данъчната тояга по главата. Ако печели по-малко, никой не се интересува. Да си печелил, кой те е спрял. В много бизнеси, особено тези, които се занимават с експорт, в периоди на повишаване на цените трупат печалби, а после, когато цените паднат, трупат загуби. Но това държавата няма как да го знае, защото чиновниците, които движат бюджета не се интересуват от бизнеса, интересуват се от това да излязат счетоводните сметки и държавата да не фалира. А това, че вина за ситуацията в бизнеса няма, никой не го интересува.
Във всяка организация, която борави с пари, е от ключово значение да има прогнозируемост в данъчната политика. Да се появиш през март и да кажеш, че от юли ще започнеш с извънредно данъчно облагане е просто безобразие. И е безотговорно, извън всичко останало. Но понеже бизнесът е лош, а капиталист е мръсна дума, то такива неща може и да минат. Зависи, разбира се, от изборните резултати, ама като цяло съвсем не изглежда невъзможно да се направи нещо такова в крайна сметка. Но никой не му е грижа за риска, който бизнесът винаги носи. Всеки иска големите печалби и си мисли, че е много готино да си с бизнес и да изкарваш лудите пари. Само че никой не говори за риска, който всеки бизнес носи – ако си на печалба е добре, но ако си на загуба и се почва с разпродаване на жилища, залози, ипотеки и прочие тежести, които бизнесът си носи сам. Общо-взето като вървиш добре и всеки ти гледа в канчето. Но като вървиш зле, никой не му е зор. Оправяй се.
Това е рецепта за превръщането на една работеща икономика в икономика от третия свят. Впрочем, това е и основната разлика между първия свят и третия. При единия хората имат свобода и прогнозируемост да преследват щастието си и да генерират продукт. При другия авторитарния нагон на държавата не подлежи на задоволяване, тя винаги идва да каже кой може и кой не може да е успешен. Благата идват от нея и чрез нея, а не от предприемчивостта или активността на хората. Два свята, всеки от тях си съществува самостоятелно. Няма как да си успешен и да въвеждаш извънредни данъци. Няма как да насърчиш производителността, ако създаваш нестабилност и неустойчивост, която винаги е за сметка на някой друг. Това няма как да е успешно, няма как да води до национален просперитет.
Тук идваме до съществената тема. В последните вече две години държавата е в свободно падане. Дошлите с претенция за величавост се оказаха некомпетентни и се провалиха. Раздаваха се пари на калпак, загуби се ценно време, в което ние не постигнахме друго освен да си разклатим къщичката. Политическото противопоставяне стана толкова абсурдно, че вече между партиите няма разговор, а какво остава да има диалог и взаимодействие. Ако продължим по този начин, няма как да очакваме обществото ни да започне да просперира. Политиката и неспособността на политиците да работят заедно държи всички ни за заложници. Това трябва да се прекрати. Веднага и безапелационно. Иначе ще продължим да затъваме.
Автор: Петър Кичашки
Източник: „ТРУД“
*Заглавието е на Glednatochka.com