Има конституционен суверен на България. Той е колективен. Групов. От него по-голям не може да бъде мислен. Народът. В негово име се издават присъдите. От него произтича всяка легитимност, а значи – и всяка власт. Цялата страна с всичко в нея принадлежи първо на него – суверена. Владетеля. Демос. Звучи като антична персонификация и си е точно така. Но какъв е образът на този наш народ-суверен? Кой сте вие, господарю?
Като минимум от 1944, но всъщност и от по-рано ни е налаган неговият облик като на маса от мрачни, измъчени хора. Глухо живеещи. „Трудящите се“. Тези с попуканите ръце. Тези, които не обичат, не разбират и не желаят акъл от никого. Вечни, неизменни, недоверчиви, пълни със стари мъдрости. Уви, тези мъдрости включват изключително жалката фраза за преклонената главица. И оттук се тръгва към една идеализация на народа като народец. Като хорица. Като потомци и носители на паметта на… роби. Първо на османските роби, разбира се. Народът – това са бедните, тези, които винаги ще останат бедни. Тези, които нищо не знаят, нищо не искат и на нищо не вярват. Този народ или по-точно народец, тази представа за суверена на практика е антисуверенна.
Такава версия на народ не може да управлява. Тя не може да бъде суверен, защото суверен означа владетел. И то върховен владетел, такъв, над когото стои само Господ, а може би дори не и Той. Зависи от традициите на страната. Образът на суверена трябва да е величествен и внушителен. Доколкото нашият суверен е българският народ, то е нужно да спрем да си представяме народа като маса от простаци.
В цялата история на нашата част от света народите са бивали ухажвани с различни ласкателни представи. Обикновено това са представите за мъдрост, героизъм, царственост и разсъдливост. В древна Атина Народът, Демос, е бивал представян като божество – мъж с красива брада, постигащ споразумение, завет с богинята-царица на града – Атина Палада. Демос и Атина стоят един срещу друг, гледат се като равни в очите и се ръкостискат на един от множеството релефи в текстовете на атинските закони, издялани в камък. Демос е упражнявал демократѝя, своята собствена власт. Бил е господар. Бил е суверен на една малка морска империя, управляваща егейските острови със своя флот.
Или да вземем Рим. Римската република е била държавата на Сената и народа. Народът е имал своите защитници, наблюдатели, омбудсмани – трибуните, които са имали правото да налагат вето на сенатските решения. Винаги, когато Сенатът е прекалявал с данъчния натиск, народът на Рим се е оттеглял от домовете, дюкяните и улиците, заемал е някой от извънградските хълмове и е изчаквал в стачка няколко дни, докато на сената му уври умът и се вслуша в гласа на гражданите. Да, народът се е състоял от граждани. Гражданите може и да са били плебеи, тоест обикновено не много богати хора, но все пак – хора със своя гордост, способни и длъжни да участват както в защитата на града, така и в сецесия.
Сецесии са се наричали римските стачки, последната стъпка на мирното неподченинение преди избухването на открита гражданска война. Гражданите, представителите на римския народ, са били наричани квирити – хора под закрилата на градското божество Янус Квирин, свободни хора, притежаващи безценното право да не бъдат измъчвани и задържани без изрична законова причина. При възникването на империята един от най-ценните прерогативи на римските императори става именно поемането на властта на народния трибун, защитника на градските маси срещу произвола на сенаторите.
Чуждестранните царе, васали и приятели на Рим, са получавали обръщението „съюзник и приятел на римския народ“. Точно както и в Елада, при сключване на договор с чужда монархия само царят ѝ е бил смятан за свободен, така че само той е получавал символично гражданството на Рим или на Атина; гражданство, което го е изравнявало с обикновения, свободен човек от улицата. Това е народ.
В Стария завет се говори за „род избран, царствено свещенство“, за народ от князе и пророци. Сред средновековните франки за народ се е смятало събранието на въоръжените мъже. Невъоръжените просто не са били част от народа, а роби. Точно така – имало е разлика между народ и роби.
Да се върнем у нас. Какъв народ сме? Народ или роби? Народ или народец? Суверен или хорица? Граждани или поданици? Не може и двете.
Предлагам да отхвърлим остарялата и унизителна концепция за народеца и хорицата. Тя е обидна за величието на нашата нация. О, да, нацията. И нейната република.
Нацията и нейната власт. Нацията и нейното право на съпротива. Да си се представим като горд народ. Да се видим отстрани като хората, които дори и през мрачните векове на игото са се съпротивлявали. Които са формирали безброй чети, две легии, няколко въстания, Книжовното дружество и Екзархията. Да се видим като потомци на богатите, трудолюбиви и просветени българи от националното Възраждане. Да, ние нямаме национална аристокрация, но имаме нещо още по-ценно: градска прослойка от търговци, учители, свещеници, бунтовници, писатели и пътешественици. Това е истинският гръбнак на българския народ. Това е лицето на един действителен суверен.
Началото на Третата, модерна българска държава е резултат от Възраждането и епоха на триумф и трагедия за нашия народ. Ние постигаме Съединението и Независимостта. Сами. С дързост и постоянство. България забогатява и се модернизира. Тя печели Сръбско-българската война и защитава територията си. Не иска чуждото, не се отказва от своето. Бори се. Достига до страховита слава по бойните полета при Сливница, Одрин, Тутракан и Дойран. Това е България, в която се създава наука и самостоятелна, жизнена, висока култура. България, чиито художници с чест участват по всички международни изложения. България, отворена към света. Не само храбра, но и елегантна България.
България на изтънчени поети и модерни индустриалци. България, която може да се конкурира по качества на населението със страни като Япония и Прусия. Просперираща България. Едновременно с това – хуманна България, която не се бои от чужденците, а изучава опита им и го прилага творчески. България, която приютява страдалци и им дава свобода и живот. България, която приема арменците и спасява максимално голям брой от евреите.
Тази България е модерна и образована. Тя е еднакво способна на мир и война, тя създава наука и изкуство, живее своя нормален национален живот и трупа надежда за бъдещето.
За съжаление, тази истинска България беше посечена на 9 септември 1944 г. И новите, червени власти ни върнаха образа на народа не като на горд създател на своята съдба, а като на търпелив, мрачен, черен човек, който търпи, стиска зъби и мърмори някакви робски „мъдрости“ в прашните си мустаци. Образът на нашите мъже беше прегърбен и свит. На жените ни – лишен от грацията и достойнството, типични за българската дама отпреди идването на болшевишката измет. Този измъчен, фалшив образ господства и досега.
Но ние чисто исторически сме българи. Създатели на политическа традиция. Феникс, изправящ се от пепелта на всяко предишно свое царство. Ние не сме потомци на славянските поданици на своите прадеди. Ние сме наследниците на Кубрат и Аспарух, на Тервел и Крум, на Омуртаг, Борис и Симеон. На Асеневци и Тертеровци. Нашата първа традиция е царствена и завоевателна. Нашата първа голяма емблема на Балканите – Мадарският конник, е сцена на владетелски лов, на триумф. Впрочем, само изключително прости хора могат да не знаят, че на самия скален релеф от Мадара в краката на българския владетел наистина има пронизан лъв. Знанието и незнанието на такива неща разделят народа от тълпата, свободния от роба.
Ние сме наследници на една модерна, градска традиция. На желязното офицерство от 1912-1918. Потомци сме на собственици, на лекари, журналисти, учители и духовници. И понеже сме суверенът на своя земя („владетел в страната, в която се е родил“, както пише за себе си Омуртаг), у нас има нещо господарско. Не приведено, не типично за някакви си хорица, за някакъв народец или тълпа. Не, ние не сме потомците на роби.
Който ни внушава това, е всъщност противник на България – такава, каквато тя е била и каквато може отново да бъде. Ние сме Нация. Съвременна нация, равна на своите съюзници, лоялна към своите приятели, ценна за алиансите, в които участва, необходима за цивилизацията и участваща в обмена на хора, стоки и идеи. Ние не сме затворени хора. Неслучайно живеем на кръстопътя между Цариград, Солун и Виена.
Свободата е наше право, привилегия и отговорност.
Разбира се, всеки, който си представя народа-суверен по някакъв друг начин, например като спаружен, страхлив човечец, има пълното право да иде и да живее там, където към него ще се отнасят по познат и любим начин – с нагайка по гърбината. Та малко ли евразийски диктатури се пръкват отново по периферията, точно отвъд границата на цивилизацията, в която имаме щастието да се намираме…
Манол Глишев
за frognews
*Заглавието е на Glednatochka.com