Представянето и гласуването на премиерската кандидатура на проф. Николай Габровски в парламента беше интересен експеримент. Той си струваше да бъде проведен, защото показа няколко тенденции, които ще играят роля при развитието и преодоляването на политическата криза в перспектива. Във времена, когато политическата и административната йерархичност са разрушени и на тяхно място се е структурирала хаотична и самовъзникнала йерархия, беше издигната кандидатура на безспорен авторитет, която беше отхвърлена.
Големият аргумент срещу кандидатурата на проф. Габровски беше, че той е издигнат с мандата на първата политическа сила. Тези, които отхвърлиха предложението с този аргумент, веднага след това започнаха да искат подкрепа за втория и третия мандат от… първата политическа сила.
Това е логиката на абсурда, която стои в основата на политическата и обществената криза от последните две години. Трескава и сбъркана логика, която разчита на импровизации и се самозаличава за минути, веднага щом породи нова импровизация, която да представи като идея, формула или перспектива. Това не е политическа динамика, а серия от статични проявления на безизходицата. Липсата на политическа фантазия се компенсира с повърхностни конструкции, които се саморазрушават още преди да са произведени.
Така се случва с проектокабинета на акад. Николай Денков, който вероятно изобщо няма да бъде обявен като структура и състав и ще изиграе ролята на абстрактен факт, чийто единствен смисъл е да подчертае още повече логиката на абсурда. Това проектоправителство ще бъде коалиционно и на малцинството, но поставя условия на тези, които би трябвало да го подкрепят още преди да е представено. Стандартната логика сочи, че тези, които подкрепят правителства на малцинството обикновено поставят условия. Ако през последните две години се следваше стандартната логика обаче, едва ли щяхме да стигнем до положение, в което да провалим четвърти поред парламент само за по-малко от две години.
Разрушаването на обществените йерархии не води до повече възможности, а до по-големи проблеми. Не казвам, че това разрушаване винаги е злонамерено. То обикновено се случва с ентусиазъм и емоция. Когато на 9 септември революцията от 1944 година обявява своята победа, ентусиазмът е не по-малък от този на 10 ноември 1989 година. Дори е доста по-голям. Разрушаването на старите йерархии се случва толкова бързо и с такъв ентусиазъм, че новата власт не може да смогне да арестува и избива представителите на стария политически, духовен и интелектуален елит. Равенството остава само лозунг, защото всяко общество, дори и комунистическото в най-чистия му вид, както е дефинирано от Карл Маркс, притежава йерархичност. Маркс говори за класова борба и за диктатура на пролетариата, който трябва да унищожи буржоазията и аристокрацията. Дори само в тази идея вече има йерархия – пролетариатът стои по-високо от останалите класи и от последна става първа. Затова още с идването си на власт социалистическата революция отменя всякакви цензове и критерии за постъпване на работа в академични, административни и политически структури. Единственият критерий е вярност към партията и принадлежност към пролетариата. Така се появява социалистическата йерархиченост, която през следващите десетилетия ще създаде своите буржоазия и аристокрация, които в крайна сметка ще продължат да управляват социалистическия пролетариат.
Тази социалистическа йерархичност със своята партийна, административна, академична и стопанска номенклатура е разрушена от революцията, породена от падането на Берлинската стена през 1989 година. Подходът е сходен – основният критерий за заемане на по-високо място в новата йерархия не са качествените критерии, а верността към революцията. Така част от социалистическите предприятия започват да се управляват от неграмотни синдикалисти и новопоявили се радикализирани активисти на СДС, в академичните среди са разжалвани хора като философа проф. Исак Паси (един от малкото стожери на проникването на западната философия в социалистическите академични среди), а по върховете на властта попадат дълбоко неподготвени за политиката хора, чиито действия нанасят тежки щети и на обществото, и на идеята, която ги е породила като политически факт.
За революционното разрушаване на обществените йерархии, разбира се, не бива да бъдат обвинявани само революционерите и техните маси. Огромна вина носят и старите йерархии, които са довели обществото до състояние на революция. Техните грешки и невъзможност да се адаптират към новите реалности ги обричат на революционно разрушение.
През последните две години в България, слава Богу, не се случи революция. Революцията изисква не само разрушаване на различните йерархии и счупване на държавните механизми, но и отменяне на политическия, икономическия и културния ред, както и промяна на геополитическия курс. Революционни импулси обаче имаше и точно те ни доведоха до парадокса хора като Кирил Петков (полууспешен търговец на дребно) да се окаже в позицията на министър-председател, а след това основен фактор при отхвърлянето на премиерската кандидатура на проф. Габровски. Само си представете как звучи – спорд критериите на Кирил Петков, проф. Габровски не е подходящ за поста министър-председател. И съответно професорът не е избран. Ето я актуалната йерархия в действие. И тази нова йерархичност няма как да доведе до нещо добро за новото общество, защото тя ще се равнява по естетическите и етическите възгледи на хора като Кирил Петков. Очевидно е, че при тези критерии хора като проф. Габровски са невъзможни на върха на политиката. Добрата новина е, че поради липсата на истинска революция, професорът поне ще може да продължи да оперира и да спасява хора. Нещо, което вероятно щеше да му бъде отнето, ако революцията на Кирил Петков беше истинска.
Автор: Това Биков
Източник: filternews.bg