В края на 2022-ра писателят Георги Господинов говори за своите страхове и за погледа си над обществено-политичекия живот. След „Времеубежището“ какво следва…
Едно от най-тревожните неща е размиването на границата между истина и подмяна. Опитът е да бъдем вкарани в свят, в който нищо няма значение, всичко е допустимо, всяка лъжа може да се представи за истина, всяка конспирация надделява над разума. Това е подмяна, която преобръща ценности, трупани с векове, пренаписва не просто миналото, а предопределя и бъдещето. По-точно казано – стъпва върху едно пренаписано минало, за да строи своите основания, да оправдава бъдещите си агресии и безчестия. Ясен пример е нападението на Русия над Украйна. Владимир Путин не просто иска да върне Русия в миналото, някъде около Втората световна, но той иска да върне, да завлече със себе си и цяла Европа, ако може и целия свят там, на територията на това катастрофично минало.
Всяка война е предшествана и последвана от думи. Дори когато бомбардировките спрат, пропагандата и фалшифицирането ще продължат. Затова употребата на думите и връщането към разума ще бъдат все по-важна битка в идващите дни.
Все по-често говорим за умора – доскоро от пандемията, сега от войната, а в България и от политическата несигурност и усещането за безвремие. Вие чувствате ли се уморен от българската действителност?
Неудобно е да се оплакваме от собствената си българска умора по време, в което съвсем близо до нас има война, жени и деца стоят на студено и тъмно, крият се в бомбоубежища. Трябва да си много силен, за да не се поддадеш на умора и отчаяние там. Спрямо тях ние нямаме право на умора. Но като човек, занимавал се с времето в последния си роман, мога да потвърдя, че усещането за безвремие, за някакъв времеви вакуум е много силно.
Много творци казват, че когато са щастливи, са безполезни – и че всъщност проблемите, тревожността и неудовлетворението най-силно ги мотивират да хванат писалката или четката. И при Вас ли е така?
Щастието така или иначе е непостижимо, поне в дългосрочна перспектива. Ние сме нетрайни същества с предизвестен край, но с поглед и мечта отвъд края. Не вярвам много на легендата, че трябва непременно да си нещастен, бит и унизен, за да пишеш или рисуваш. По-скоро съзнанието за собствената ти смъртност и преходност пораждат тази необходимост да оставиш нещо, да забавиш времето, да съхраниш чрез думи онова, което си отива, изтича през пръстите ти. Писането е опит за забавяне и за търсене на смисъл в безсмислието. И опит да разбереш поне малко света, в който си попаднал.
Станахме свидетели на протести в множество държави тази година, включително в такива страни като Китай и Иран. Коя кауза Ви впечатли най-много?
Протестът на жените в Иран е нещо, което истински ме впечатли. Смел и решителен акт, който вече постига първите си победи с премахването на т.нар. нравствена полиция. Наскоро имах едно четене в Мюнхен и там се появи ирански студент. Той носеше писмо, преведено на български, с което търсеше подкрепа, искаше да надпиша романа си в защита на иранските жени. Такива млади хора, търсещи подкрепа, съм виждал и на други четения. Тези хора все още вярват и в силата на думите.
Научихте ли нова дума през 2022 година и ако да – коя е тя?
През 2022-а си върнахме отново думата убежище. От една страна в смисъла на бомбоубежище, а от друга – по-добрата страна – в смисъла на убежище за бягащи от войната, приютяване, нов дом. Това е моята дума на годината.
А коя си пожелавате да е думата на следващата година?
Мир. Не съм очаквал, че тази дума ще стане отново толкова нужна. Но да – това е думата.