Ако не ежедневно, то поне два пъти в седмицата, лидерите на политическите партии в България се оправдават за своята политическа безинициативност с добре познатите ни фрази: “Нашите последователи не приемат това“; „Ние защитаваме интересите на тези, които са ни избрали“; „Гласувалите за нас не мислят така“ и пр. Водачите на партии изричат тези думи, слушат си ги и не правят правителство в София с месеци!?
Така се сблъскваме с една словесност, която изразява пълно отсъствие на лидерска смелост и държавнически качества. Защо? Защото е парадоксално, при условията на демокрация, водачите на политическите сили да твърдят, че те нямат право да предприемат нищо разумно, което не е изречено изрично от избирателите им, за да формират най-сетне правителство, след 4 избори за Парламент! Така излиза, че лидерите са най-доволни от себе си, когато крачат мълчешком начело на разярени тълпи по улиците, защото тогава „говори той“ – избирателят!? В случая ставаме свидетели на един необясним, но сковаващ страх на хора демократи да предприемат стъпки, по „своя воля“!? Защото според болшинството от политическите лидери в нашата страна излиза, че мнението на избирателите е вечен и „ненарушим закон“ за политиците. Дори, че той отнема правото на политическите лидери да мислят самостоятелно и да действат разумно и творчески в реалната практика: защото в политиката всичко и всякога се решава само и единствено от тези, които гласуват и т.н.
Ако това е вярно, то каква оценка да дадем примерно, на едно наскоро състояло се събитие на жълтите павета. Цяла седмица новосъздаденото 48 Народно събрание не може да избере свой председател!? На дневен ред изплува грозната дилема: парламентът ще може ли изобщо да започне работа? Въпреки, че той се е родил след 4 избори за народни представители? Тогава трима партийни лидери, взеха едно, на пръв поглед непопулярно държавническо решение, без да питат гласувалите в онзи момент. И председателят на парламента се избра. Този случай е добър повод, за да се отправи основния въпрос: кога тези, които гласуват биха имали повече ползи? Ако тримата партийни лидери не бяха взели своето отговорно решение, парламентът не потръгнеше и не биха се приели закони, бюджет и не се получеха парите от ЕС? Или когато лидерите взеха това решение – без да питат специално електоратите си и законодателната институция все пак заработи, за да решава проблемите на всички!?
Да, вярно е и никой не отрича, че партийните елити трябва да общуват със своите хора – и то ежедневно. Те са длъжни добре да се информират за онова, което пречи на човека в реалния живот и поради това, той го подсказва като идеи за работа. Това е аксиома в политиката и никой не е в състояние да я обори! Начинът, по който българският политически елит обаче интерпретира тази азбучна истина в своята дейност не е ефективен. Защото той представя онези, които са се посветили на сложната политическа игра като едни безпомощни „политически послушковци“, лишени от собствена, държавническа мисъл и воля за реално разрешаване на проблемите. Демокрацията, затова е най-добрата форма на държавно управление, защото тя дава неограничени права за алтернативно мислене на гражданите, но и за творческо действие на политическия елит!
Общувайки с електората, елитът набира задължителният информационен ресурс за успеха на всяка практическа дейност в политиката. Защо обаче политиците трябва да замръзват над събраната първична информация, в едно безмълвно и безинициативно „нищо неправене“! Те са длъжни да втъкат новополучените данни за битието на хората в една творческа политическа платформа съобразена и с националния интерес. Тя да е отчела всичко важно за битието на хората, плюс шансовете то да бъде защитено. А това изисква да има яснота: какви са бюджетните възможности в момента; кои друг е готов да подкрепя дадена политика – т.е. има ли партньори; налице ли е нещо, което до скоро не е спъвало дейността на обществения терен и пр. А след като се сглоби целият пъзел на възможните действия, при конкретиката на обстановката, политическият елит е длъжен да предприеме самостоятелната законодателна и управленска инициатива. Тя може да е и нестандартна! Не е изключено някои от актуалните идеи на избирателите, в даден момент дори да не са изведени непременно на дневен ред. Но ако платформата за дейност е подредила правилно реалистичните задачи на политика, ако тя е отчела конкретните възможности да се постигне успех по най-важното, след това по по-малко важното и т.н. политикът не би трябвало да се страхува от нищо. Защото той в своите ежедневни срещи с хората, ще им докаже главното: кое налага в дадения момент да се предприеме едно или друго, а трето и четвърто да се оставят на по-заден план. И ще ги убеди в правотата си.
Защо политиците трябва да действат така? Защото „Бай Иван“ – от която и да е българска партия, живее в своята трайно обособена, но битово структурирана ниша. Той може би е отличен фермер, успяващ бизнесмен или уважаван работник в голяма фабрика. Там този българин е тесен специалист и вероятно е най-добрият в своята професия. Но той не е политик! Той няма информация за цялото – за онова, което позволява, налага или не позволява и не налага, веднага да се предприеме едно или друго действие. А когато знаещият всичко партиен лидер се срещне с въпросния „Бай Иван“ – от която и да е партия и му разясни подробно и най-аргументирано, защо неговият лидер е предприел дадена инициатива – този човек ще разбере своя водач. Ще го подкрепи отново, защото ще е убеден, че ако избирателят мисли за малкото и конкретното, то политикът държи под око и контролира цялото. Той познава и защитава и общонационалното, защото мисли и работи за всенародното добро. Така и там политическият лидер търси ефективното решението и на онова, което е конкретно важно за дадения избирател. При такива редовни взаимоотношения лидерите ще шестват вече начело на цивилизовани манифестации от граждани в защита на разумни каузи. Другата алтернатива е безсмислена: гласоподавателите, без постоянна възпитаваща връзка с политиците, след като наблюдават паразитното лежане на избраниците им по банките на парламента, на следващите избори ще тръгват стихийно да търсят свой нов „политически послушко“. Без каквито и да било гаранции, че няма да попаднат на същия пасивен човек, който се страхува от „реакцията на своите избиратели“. Тогава не се създават силни политически партии и не израстват качествени държавници. Лидерите трябва да говорят на нацията с аргументите на професионализма, за да я възпитават! Разумно, ежедневно и с убедително поднасяни аргументи. Така се гради демократичната политическа култура на един народ. Нацията сама – без възпитание, не може да постига същата цел, а политици които не работят за нейното осъществяване, не заслужават мястото си на сцената.
Изводът тук се налага от само себе си: Да, без ежедневна връзка на политиците с избирателите, политика не може да се прави! Но политиката престава да е творчески интелектуален продукт, произведен от умния политическия елит на нацията и държавата, ако той не обвързва конкретното с голямото и общозначимото. Ако не подсказва на избирателите кое е „по-по и най-важно“ в даден момент. Как трябва да се редуват приоритетите на „нашето“ с онова, което е общо – всенародно по значение. За да има най-сетне работещ парламент и трайно правителство в България, които да решават проблемите и на отделните сегменти на електората, и на нацията като цяло. Защото без творчески мислещи и оригинално действащи държавници, България западна и ще продължава да запада. А ако държавната институция не функционира ефективно – всичко останало ще изчезне безвъзвратно. Ето защо когато разсъждаваме над тези тематика, струва ни се, че си заслужава да помислим над нещо доста сходно: Нима хлябът, към който посягаме всеки ден, за да има енергия за живот, е един хаотичен сбор от милиардите, безценни пшенични зърна, събрани някога, от някого и някъде? Може ли този безпорядъчен сбор от отделни семенца да е полезен за човека, ако те не се смелят, след това от брашното не се замеси майсторски тесто, а накрая франзелата не се изпече от опитния хлебар, за да има живот под слънцето?
Тоест – човекът има ли настояще и бъдеще, ако зърното не се преработи качествено! Същата е ролята и на политика: той събира идеи за битието на хората от своите избиратели. Това са неговите хранителни зърна! Като ги смеле умствено и ги вгради в една стройна система, той трябва да ги превърне в източник на енергия не само за индивидуалния, а и за хармоничния и постоянно развиващ се национален живот. Тогава политическите лидери ще бъдат подкрепяни винаги, а те самите ще израстват до равнището на уважавани държавници. Предстоящото формиране на коалиция, в непопулярна среда, за създаване на ново българско правителство е отличен повод, лидерите да проверят и се убедят в ползата от казаното до тук.
Автор: Проф. д. ист. н. Трендафил Митев
Източник: „ТРУД“