Помните ли защо падна Бойко Борисов първия път? Заради сметките за електричество. Сега се задава нещо десетки пъти по-зловещо, обаче ние сме прекалено заети да споделяме снимки на улично куче на червения килим пред парламента и да остроумничим на гърба на депутатите, за да му обърнем внимание.
Ситуацията накратко е следната. В плана за възстановяване и устойчивост (на практика това е договорът, по чиято сила получаваме европейските пари) сме поели ангажимент, че през 2023 битовите потребители на електроенергия ще започнат да я купуват на свободния пазар и КЕВР ще се обезсмисли. Резултатът ще бъде този, че ще плащаме по около шест пъти по-големи сметки или иначе казано, ако сега плащате месечно по 50 лева за ток, догодина ще плащате по 300. Ако искате, мога да ви изчакам да споделите кучето пред парламента още веднъж и да напишете още някой остроумен коментар на обществено-политическа тема.
Обяснете на глупавата ми глава: „либерализацията“ не би ли трябвало да води до конкуренция, резултат от която да бъде повишаването на качеството и понижаването на цената? Или това е наивна капиталистическа логика, а наивният капитализъм отдавна е забравен, за да се намърда на негово място оживелият дистопичен кошмар на Айн Ранд? И защо, на кого гордите граждани на общия ни европейски дом трябва да плащат майка си и баща си за нещо елементарно, каквото е електрическата енергия? Ще ви кажа. Идеята е по този начин да се финансира идиотската, безумно скъпа и безумно неефективна самоубийствена Зелена сделка. Защото токът от перките и тям подобни зелени източници е по-малко, по-несигурен, по-нерентабилен, но затова пък много, много, много по-скъп. И трябва да се вържат ръцете на онези държави, които искат да защитят потребителите с организации от рода на КЕВР. Още една стъпка към окончателната загуба на суверенитет. Поредна и надминаваща всички предишни гавра с трупа на пазарната икономика. Остра инфекция на здравия разум, водеща до рекордно умопомрачение. За да печели една малка мафийка от намърдали се навреме около европейската енергийна софра тарикати, ще страдат всички.
Имаше времена, когато „либерализация“ означаваше допускане на свободната конкуренция, премахване на регулациите и ограниченията. Но според Плана за възстановяване и устойчивост, потребителите ще купуват скъп ток от следващата година, а ще могат да избират и сменят доставчика си чак след 2025г.. Тоест чак след 2025г. ще могат да се ползват (евентуално) от облагите на конкуренцията. Дотогава разни спекуланти ще купуват от производителите ток на ниска цена и ще го продават на хората на висока. Точно като по време на продоволствените кризи около двете световни войни през 20 век, когато спекулите и черните борси станаха пословични и даже влязоха в художествената литература. И тази съвременна спекула, това дране на клетия потребител няма нищо общо нито с климатичните промени и грижата за майчицата Планета, нито с войната в Украйна и кръволока Путин. Дето се вика: за това ли се борѝхме?
Но не само насъщната нужда от финансиране на зелената сделка е в основата на поредното потребителско дране. Защото трябва да бъде дран не само потребителят, но и гражданинът, нищо че в повечето случаи те са едно и също лице.
Да започнем оттам: не е ли логично колкото по-напред отиваме, колкото по-развити ставаме, колкото по-умни и цивилизовани, колкото все повече и повече завладяваме тайните на природата, толкова повече и по-достъпни блага да ползваме, сред които енергията е на първо място? А не колкото повече се доближаваме до пиедестала на господари на вселената, толкова енергията да става по-труднодостъпна? Нали заради охолството и безметежието се обединяваме в разни там съюзи, включително и европейски? Ако не е заради това, защо тогава го правим? Обединяваме се в съюзи, за да ставаме по-заможни, а не по-бедни. Поне ние, простите граждани, разсъждаваме така с тъпите си чутури.
Ставаме параноици, ставаме конспиратори и започваме да подозираме, че идеята е съвсем друга. Дали пък идеята не е по изкуствен начин хората да се държат достатъчно бедни? Не толкова, че да вдигат революции, но и да не забогатяват чак дотам, че да се почувстват свободни. Нещо като философията на здравеопазването, чийто естествен икономически идеал (защото морален то комай вече няма) е човечество от хронично болни индивиди – мъртви не, но болни да и то за дълго време, за да могат да потребяват медицински услуги и медикаменти за милиарди. Обаче тези милиарди не са лично техни, а ги получават от общественото здравно осигуряване. Тук е тънкостта. По същия начин глобалната финансово-икономическа олигархия има интерес хората да са бедни и всичко, което потребяват, да го получават централно, по благоволение на властите, а не по тяхна лична воля. Нека хората да имат придобивки, но да не ги притежават фактически, така че да не ги напуска страхът, че онзи, който им ги дава, може да си ги вземе във всеки един момент. Нека го наречем „синдромът на служебния автомобил“.
Помня преди много години, когато имах външна продукция в телевизията, наблюдавах нейния пореден директор. Дойде отнякъде си – най-обикновен журналист, по-скоро посредствен, отколкото блестящ, обаче със заслуги към тогавашния режим. Инсталираха го и той веднага получи служебен автомобил (Пежо) и мобифон. Представяте ли си – мобифон през онези години!
От момента, в който получи тези престижни блага, които сам никога не би могъл да си позволи, телевизионният шеф се превърна в развалина. Превърна се в човечец, който денонощно трепери да не му отнемат придобитото. Защото забележете, че спечелените придобивки ги губиш, а онези, които са ти дадени, ти ги отнемат. И двете са неприятни, но второто е по-унизително. И нали можете да се сетите на какво е бил готов телевизионният директор, за да не му се случи това отнемане? Е, разбира се, придобитото далеч не е било само автомобилът и мобифонът, но те са най-симптоматични и удобни за онагледяване.
От другата страна ето ме мен – обикновеният външен продуцент, скромният капиталист със свой собствен мобифон и свой собствен автомобил, между другото – също Пежо. Е, кой от тези два исторически типажа – аз и треперещия директор на телевизията – е по-мил на днешната система? Разбира се, че директорът, защото такъв главоч, какъвто бях тогава, би бил много труден за управляване. Забележете, че не казвам нито кой е режимът, нито коя е телевизията, нито кой е директорът, за да не повредя ефекта от обобщението.
Следователно, дами и господа, светът, в който живеем, заблуждавайки се, че сме го избрали доброволно, какъв е – либерален (капиталистически) или тоталитарен (комунистически)? Не се заблуждавайте от думите. Той може да нарича сам себе си „либерален“, но и антихристът се самопровъзгласява за Божи месия. Не случайно неототалитаризмът се нарича сам себе си „либерализъм“. Прави го просто за да се подиграе и да оскверни думата „свобода“.
Тоталитаризмът се страхува най-много от свободата. Затова иска да я удуши в зародиш. За него не е важно дали някой има Пежо и мобифон, а дали е свободен или е на негово разположение да си играе със съдбата му. Страхувам се, че същинската цел на всички на пръв поглед бездушни и безразлични директиви и регулации е именно тази – да се сгърчи свободният човек, а пък останалото е бонус. Тоталитаризмът или поне тази негова форма, в която го познаваме след Първата световна война, е съзаклятие на некадърници. И то не на добродушни некадърници, приели себе си такива, каквито са, а на зли и войнстващи некадърници. Единственият им шанс да заемат мястото, което се полага на по-способните, е да се обединяват, да се групират, да се колективизират. Колкото дълбока е границата между лявото и дясното, либерализма и консерватизма, социализма и капитализма, толкова дълбока е границата между колективизма и индивидуализма и понякога е не само много дълбока, но и определяща – тя разделя хората на две, независимо от това дали са леви, десни, либерални или консервативни. Тълпата срещу личността е една от най-ярките исторически драми и с прискърбие трябва да кажем, че в последните времена печели тълпата. Дано да е само привидно.
Спомнете си за тези съботни разсъждения, когато догодина получите първата си „либерализирана“ сметка за електричество. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
Автор: Иван Стамболов-Сула
Източник: „Труд“