Преди седмица американският президент Джо Байдън публично заяви, че от Карибската криза насам светът никога не е бил тъй близо до ядрения Армагедон. Казани от подобна висока инстанция, тези думи тревожат – за съжаление с основание. Оттогава насам бяха публикувани немалко анализи, които се опитват да ги опровергаят – изглежда инстинктивното усилие да заличиш угрозата, като съчиниш основанията тя да не се сбъдне, е все още налице – въпреки многото уроци от световната история, които опровергават неговата валидност.
Путин няма да посмее – казват тези анализатори. Така казваха и преди началото на войната, но той посмя. Няма да го направи, защото този ход е губещ – и защото един ядрен конфликт би заличил и него, и неговата страна. Би трябвало да има логика – само че самата война, както и днешната й ескалация, е губещ ход. Няма да го направи, защото това ще отблъсне неговите досегашни съюзници – Китай, Индия и някои страни от Средна Азия. Те вече му обърнаха гръб, но военната ескалация продължава, ядрените заплахи също. Дори и да поиска да го направи, неговите подчинени няма да му позволят. За съжаление и това не е вярно – звената между неговото решение и изпълнението му са твърде малко и са заети от ястреби, които не могат да си позволят неподчинение и нямат никаква изгода да прекратят войната – да не говорим за това, че цялата му власт се опира на „силоваците“ и те не биха допуснали неподчинение, защото с края на тази власт си отиват и те.
Всички тези анализи не отчитат психологическия фактор – и по-точно психологията на плъха, натикан в ъгъла. Неслучайно един такъв реален плъх бил впечатлил навремето младия Путин. Би трябвало да сме наясно с едно: Путин е натикан в ъгъла и няма вече накъде да отстъпва. Неговото единствено спасение е именно ескалацията на военния конфликт – и ако сега отстъпи, той ще пожертва не само своята абсолютна власт, но и своя живот. И дори да няма как да ги спаси, неговата блатна логика гласи – щом няма изход, нека всички да мрат заедно с мен. По-благовъзпитаният вариант на тази логика се крие в думите: „За какво ми е този свят, щом в него няма място за Русия.“
Започвайки войната в Украйна, неговата цел беше да се наложи от позицията на силата, да извоюва правото на Русия да бъде империя, с която всички се съобразяват. Доказа обаче не силата, а слабостта на Русия – колос на глинени крака, с корумпирана и пробита отвсякъде военна машина, която напразно се сили да поддържа образа си на непобедима. Можем да си представим неговата покруса от банкрутиралия блицкриг, от това, че вместо с цветя украинците посрещаха неговите танкове с коктейли „Молотов“, от това, че вместо да се насметат и да молят за руски газ и петрол, европейците се обединиха в подкрепа на Украйна – и тяхната солидарност се оказа трудно пробиваема – и най-сетне от това, че войната превърна Русия в световен парий, с който никой не се съобразява и с който никой не иска да преговаря.
Какво му остава след всичко това? Остава му само едно – дрънкането на ядрено оръжие, шестте хиляди ядрени глави, притежавани от Русия (нищо, че по-малко от половината са годни за употреба). Той знае, че ще загуби, ако започне ядрена война с целия цивилизован свят, но все още се надява, и то отчаяно се надява, че перспективата за ядрен апокалипсис може да сплаши, да разедини страните, които са срещу него – и че те и този път ще предпочетат да му оставят път за достойно отстъпление, примерно като жертват част от територията на Украйна, което да бъде представено като негова победа.
В скоби казано, точно това съобразяване с щенията на руския сатрап беше голямата грешка на западния свят. Мислеше се, че ако се задоволят поне отчасти неговите апетити, той отново ще се цивилизова до търпимо ниво, с него отново може да се върти търговия и да се получават енергийни ресурси. Че той въпреки всичко е един от нас.
Най-сетне тази война доказа, че той е орк, а неговата държава е империя на злото. Тя впрочем можеше да бъде избегната само по един начин – ако още при струването на неговите орди по границите Украйна незабавно и извънредно бъде приета за член на НАТО. Само че тогава това изглеждаше прекалено – и страхът от тази прекаленост доведе до днешната война.
Сега обаче възпиращият фактор, на който толкова разчиташе Путин, е вече до голяма степен игнориран. Повече от ясно е, че голата ядрена заплаха няма да предизвика спиране на военната помощ за Украйна и няма да предизвика преговори, които да позволят на Путин да се измъкне от тази каша като победител. Какво остава тогава? Остава само едно – ядреното оръжие да бъде употребено – като доказателство, че Путин може да го направи. Тогава, мисли си той и разните Медведевци около него, западняците ще клекнат.
Естествено, той няма да употреби ядрено оръжие срещу страна от НАТО, нито пък такова с голяма мощ. Ще употреби тактическо ядрено оръжие с малка мощ срещу Украйна – най-вероятно срещу Киев, с надеждата да изличи Зеленски от лицето на земята. Заплахата от незабавен отговор, но с конвенционални, неядрени сили, е една от големите грешки на западния свят. Такъв удар само би легитимирал неговия пълномащабен ядрен отговор – а след това който оцелее – оцелее.
Да, вярно е, подобна ескалация е налудна и не води до победа, но не трябва да забравяме, че си имаме работа с налудна психика – и с човек, който отдавна е загърбил реалностите и живее в своя измислен свят. Това, което трябва да му се каже – публично и в прав текст, защото той разбира от говорене само от позицията на силата, е, че ако употреби ядрено оръжие – където и да било и срещу когото и да било, ще последва пълномащабен и асиметричен ядрен отговор, който ще изличи и него, и страната му от лицето на света. И не само че това трябва да се каже, трябва да се покаже ясната и недвусмислена готовност за такъв отговор – включително като се обяви пълна бойна готовност на ядрените сили на НАТО.
Перспективата за ядрена война е големият проблем, пред който е изправен днешният свят. Това е проблем за всяка нация, за всеки индивид – и е ситуация, която ни изправя пред избор. Желанието да избегнем този проблем, да се снишим и да чакаме бурята да ни отмине, опитите да бъдем „неутрални“ спрямо него са де факто заставане на страната на агресора. Не можеш да бъдеш неутрален, когато някой погазва всички световни принципи на съвместно съжителство, когато убиват жени и деца, когато е застрашена не твоята черга, а животът на планетата. Това в пълна сила важи и за България – а ние, за съжаление, продължаваме да бъдем слабото звено в този вече съвсем открит световен конфликт. И продължаваме да сме фиксирани в собствената си черга.
Така повече не може да продължава. България не се нуждае от лашкане в спиралата на безвластието вследствие на дребни партийни сметки и интереси. В крайно опасната криза в световен мащаб просто се налага да имаме правителство с много ясна и категорична позиция по отношение на войната и с безкомпромисно удържане на проатлантическите и проевропейските позиции, които страната ни е длъжна да отстоява като член на ЕС и НАТО. Такова не само липсва, но България демонстрира пред света наистина недопустимо за демократична страна поведение, което подяжда доверието на всички евроатлантически партньори.
Примерите са безброй – не може пред лицето на откровена варварска агресия президентът да отказва военна помощ с презумпцията, че това щяло да ни вкара във война; не може правителството да свежда гръб пред „Газпром“ с безумната идея да получи евтин газ; не може един бивш служебен премиер и настоящ военен министър да нарича варварската война военна операция, защото така я определял Путин. И най-пресният пример – не може на фона на масирани военни престъпления посланикът на страната агресор, г-жа Митрофанова, да бъде канена за откриването на Народното събрание, при това с озадачаващото мълчание на партиите, които се определят като евроатлантически. Още повече че основната функция на този посланик е да координира руските шпиони и тролове, позволявайки си при това да определя българските власти като „подлоги“. Във всяка страна с национално достойнство такъв посланик незабавно би бил обявен за персона нон грата.
Още един безплоден парламент и ново служебно правителство, назначено от откровено прокремълския президент, могат да бъдат фатални – тъй като в условията на война (а светът е именно във война, която само на пръв поглед има регионални очертания) опитите за привиден неутралитет и седенето на два стола имат фатални последици. Да не говорим за това, че нов фалстарт ще дискредитира цялата демократична система и на следващите избори можем да получим наистина потресаващи резултати, примерно срив на доверието на избирателите, ръст на проруските партии и възраждане на мераците за президентска република.
Именно в това е голямата отговорност на всички, които държат на свободата, достойнството и бъдещето на България. Време е да се държим като мъже, време е да мислим в категориите на това, което се случва днес, а не през 2020 г. Как, с кого, с цената на какви компромиси и с помощта на какви гаранции – това са наистина важни неща, но далеч не са най-важните. Днес отговаряме пред България, но носим отговорност и пред света – как и какво можем да направим, за да предотвратим ядрения апокалипсис, който от абстрактна хипотеза се превърна във възможна реалност.
Автор: Едвин Сугарев
Източник: „Дневник“