Събота, 7 октомври, Централна гара София, 8 часа и 25 минути. Пътническият влак София – Мездра тръгна с повече от 20 минути закъснение, защото нямаше локомотив. Като обявиха по уредбата, че машината е композирана на перона, пътници с огромни раници, торби и кошници се втурнаха през глава, за да си намерят места за сядане, защото се оказа, че има само четири вагона. Интересно бе да се види как хора с бастуни и патерици конкурират по бързина маратонци, за да седнат. Влакът се натъпка до такава степен, че и в коридорите и до тоалетните при вратите нямаше място. Само дето не се покатерихме на покрива на влака като в Индия и Пакистан.
Влакът потегли и в коридора се разнесе миризма на банички, тутманици и изпотени хора, навлечени с якета и вълнени жилетки. Отвореното електронно табло в коридора започна да хлопа зловещо, за да засили усещането за сцена от филм на ужасите. За капак още на втората минута от тръгването доста пътници решиха, че им е време да посетят тоалетната и по коридорите започнаха страховити акробатики.
На гара София Север се качиха още пътници. Струваше ми се невъзможно, но все пак се случи. Току-що качила се жена попита дали вагонът е първа или втора класа, а един от пътниците любезно й обясни, че
този влак е само за каймака на обществото.
През прозорците напече слънце, но поради някаква странна причина парното бе увеличено до дупка, а дишането стана почти невъзможно. Едно момче реши да отвори прозореца, но светкавично ливнал се порой от псувни и клетви на бърза ръка го накара да върне „джама“ в изходно положение. Сакън някой да не се разболее въпреки дебелите якета и вълнените жилетки. Други пътници се притесниха да не се схванат, защото от отворените прозорци винаги така ставало… А трети направо обобщиха ситуацията с изстраданата българска сентенция
„От смрад никой не е умрял, ама от пневмония милиони…“
За да подсилят колорита, двама мъже си отвориха кенчета бира. Оказа се, че пътуват след нощна смяна и живеят някъде из Искърското дефиле. От сърце съжалих хората, които цяла нощ са работили и до обед не могат да се приберат заради калпавата жепейска организация.
След около половин час влакът спря на гара Реброво и… там си остана. Нито един кондуктор не си направи труда да дойде да каже на клетите пътници какво става и кога евентуално ще потеглим отново. Съкафезници по вагон, запознати с жп-действителността, обясниха феномена: нашият влак бил спрял, защото трябвало да даде път на бързия влак.
Бързият влак обаче
никакъв го нямаше, защото и той вървеше със закъснение.
По едно време все пак тръгнахме. Слязох на гарата в Своге като бита с камъни.
Влаковете по принцип са най-удобният и приятен транспорт, който не случайно е предпочитан в редица развити страни. Разбира се, не и у нас. Пътуването с влак в България не е за хора със слаби нерви, а напротив – за корави типове с много здрави крака и ръце. Крака – да висят прави и да издържат на непрекъснато настъпване, а ръце, за да се бранят от огромните раници, които много от пътниците не намират за необходимо да свалят от гърбовете си. Освен това е подходящ за мазохисти, които обичат да бъдат унижавани, както и за хора с много свободно време, търсещи компания без претенции за мястото.
През май бе съобщено, че
държавните железници ще бъдат модернизирани с 1 млрд. лв.
от Фонда на ЕС за възстановяване. Ще бъдат купени 7 двуетажни електрически мотрисни влака, 42 електрически влака, 20 пуш-пул влакови състава, 18 маневрени локомотиви и бордово оборудване. Звучи много добре, но кога ще са налице резултатите от модернизацията, предстои да видим. Дано е скоро.
Казал е народът: „За всеки влак си има пътници!“ За влака, с който пътувах обаче не трябва да има пътници, освен ако не изкупуват някакви страшни грехове.
Автор: Антония Коцева
Източник: „Банкеръ“