Когато през 40-те години на миналия век за първи път се появят и започват да се разпространяват ядрените оръжия, те са символ на мощта на държавите, които ги притежават (САЩ и СССР). Десетилетия по-късно, стремежът за придобиване и използване на ядрено оръжие реферира към точно обратно: слабостта на страните, които са превърнали ядреното копче в екзистенциалната чакра на държавния им организъм. Типичен пример за това е Северна Корея.
Пхенян разполага с ядрено оръжие не защото е научно-технически авангард или социално-икономически просперираща държава, а понеже е всичко, наопаки на това. Когато обаче нормалните свойства на цивилизования свят са невъзможни в тоталитарни условия – от електричество и топла вода без прекъсване, през свободното волеизявление и преса, до високо-технологични услуги – съответният диктатор решава, че може да има само едно предимство пред другите. И това е да изгради монопол върху насилието. Така се създават полицейските държави, които да пазят вожда от вътрешната опозиция, и ядрените оръжия, които да го защитават от международната.
Заплахата на Владимир Путин, че Русия, включително анексираните от нея украински Луганск, Донецк, Запорожие и Херсон, ще използва всички възможни средства (тоест и ядрено оръжие), за да защити териториалната си цялост, означава, че Европа вече граничи със Северна Корея. И не поради това, че Русия е ядрена държава, при това най-голямата такава, а понеже манталитетът и психологията на Кремъл вече изглеждат севернокорейски. Какво ще рече това?
На първо място, ядреното оръжие е застраховката живот. По принцип на Ким Чен-ун, но вече явно и на Владимир Путин. Стандартната логика на диктатора е прозаична: ако имаш ядрен бутон, каквито и зулуми да правиш, никой не би рискувал да те махне от власт. Ако нямаш ядрено оръжие обаче, те очаква съдбата на Саддам Хюсеин и Муамар Кадафи.
На второ място, отново според диктаторската логика, ядреното оръжие, особено когато то бива интегрирано на върха на ракета с далечен обсег, предполага, че другите страни трябва да бъдат особено респектирани от подобна мощ, под сиянието на която те да правят отстъпки. Тоест, за да няма ядрени опити и изстрелване на ракети (докато го пиша това, траекторията на севернокорейска такава премина над Япония), съответният режим желае обикновено останалите страни да си затварят очите за някои неща и да си отварят джобовете за други.
И ядреното оръжие в реторическия арсенал на говорителите на Кремъл тези дни има за цел да направи точно това: да рекетира международната общност, така че последната да преглътне хулиганствата на Владимир Путин в Украйна. Руските проксита вече дисциплинирано транслират посланието на Кремъл: струва ли си едната Украйна ядрен конфликт?
Идеята за прибягване до ядрения арсенал на Москва изобщо не идва в случаен момент. Руските въоръжени сили – от тяхната мотивация да се бият до качеството на военния им хардуер – бяха компрометирани на украинска територия. Обявената „частична“ мобилизация също върви тромаво (като не е ясно кои са повече: дали руснаците в боеспособна възраст, напуснали междувременно страната си, или тези, които се отзоваха на мобилизацията). Украинците напредват и на източния, и на южния фронт. Европейците и американците изглеждат единни в подкрепата си за Украйна, а Китай имал съображения спрямо войната (както разбрахме от самия Путин при провеждането на последната среща на Шанхайската организация за сътрудничество, на която дори и индийският премиер Нарендра Моди му каза, че сега не е времето за военни конфликти).
На този фон Владимир Путин имаше нужда от рязка промяна, която евентуално да придаде друга динамиката на конфликта в Украйна. Оттук все по-настойчиво започна да се говори за опцията Кремъл да използва тактически ядрени оръжия (тоест такива с по-малка мощност) при защитата на територията си, към която, според разбиранията на Москва, вече влизат и завзетите украински области. Целта на размахването на ядреното копче е двояка: да преустанови както украинското контранастъпление към Донецк и Херсон, така и военната помощ на САЩ и партньори за Украйна. А заедно с това Владимир Путин се опитва да си върне и нещо символно: отново ролята, в която той говори от позицията на силата. Това е особено важно, тъй като китайският му колега Си Дзинпин ще уважава руския държавен глава, докато последният е силен; докато Путин може да формира обстоятелства в Европа. Развоят на войната в Украйна обаче компрометират позициите на Владимир Путин – не само пред националистическото лоби в Руската федерация, но и пред китайските власти.
Именно по примера на психологията и манталитета на севернокорейската диктатура, с развяването на ядрената хореография Кремъл всъщност изобличава стандартните си слабости и признава, че ще загуби конфликта в Украйна, ако той продължава да се развива с конвенционални военни средства. А когато дадени средства не сработят, те биват сменяни. Оттук и „размърдването“ в арктическите води на руската подводница К-329 Белгород, способна да изстрела торпедо с ядрена бойна глава, както и придвижването на руска територия на ракетни комплекси Искандер-М, върху които също може да се инсталира ядрен накрайник.
Ако нямаме представа как Владимир Путин би управлявал Северна Корея, вече придобиваме такава какво би било, ако Ким Чен-ун бе начело на Русия.
Източник: Fakti.bg