Много сме се фокусирали върху вътрешнополитическите ежби. Може да направим още 50 избора един след друг и въобще да не поставим важните теми за България на масата. Такова наслагване на кризи в най-новата българска история, и световна де факто, практически от 60-те години, когато Студената война е в своя епицентър, не сме имали. Не сме имали такова съвпадение на военна, икономическа, енергийна – най-тежката в историята на човечеството, и инфлационна кризи едновременно, и аз не виждам нито един от политическите субекти, а за съжаление и самия суверен – българския народ, да мисли в тази посока.
Тук разиграваме едно тесте карти и си го раздаваме всеки път. Проблемът какъв е? Тези всичките хора, които са на политическата арена, ако се абстрахираме от париите, те ще са и утре на тази сцена. Това са Бойко Борисов, Кирил Петков, Асен Василев, Мустафа Карадайъ. Както и да ги въртим, те ако не си говорят и в кампания се обиждат с най-тежките имена, и вадят томахавките, и се замерят с тях, когато после трябва да седнат на дена маса, няма да го направят.
Започва да се изчерпва парламентаризмът по български, така както ние го разбираме – аз да си хвана един електорат, да си вляза вътре, да си взимам заплатата, ако може някъде някое министерско кресло, ако не пак ще се върна. Кампанията е само негативна, само срещу някого, няма позитивни неща. И в един момент ние виждаме как влизаме в едно безвремие. Нямаме вътре конституционни механизми, както имат в една Гърция – да имаме ясно управление, да му се дадат на първия още мандати. Трябва да започнем да говорим поне за смяна на избирателната система, поне в част от нея да има мажоритарен елемент. Да има някаква отговорност, защото ние гледаме хубавите модели. Казваме ето – на Путин не ни харесва президентската република, обаче поглеждаме Щатите, поглеждаме Франция – виждаме модели, където хората знаят накъде вървят. В България най-хубавото, и сигурно и сега ще го видим, е раздаването на картите при коалицията. Всеки ще си измие ръцете и ще каже – щом не искат с мен, няма да правя правителство. И продължаваме да вървим в този омагьосан кръг.
Много им е трудно на протестните партии да сменят настроението. Едно е когато си опозицията, да излезеш на площадите. Събират се хора, които се недоволни, между другото всички българи са недоволни от тези, които са на власт. Обаче една не много голяма част излизат на площадите, създават едно усещане за много голяма криза. Пада правителството и ти, който вече си в опозиция, трябва да съзидаваш. Ти вече трябва да предлагаш решения и да говориш, но ти не си излязъл от състоянието на протестър, ти искаш да протестираш, ти си на власт, само че вече не градиш, не правиш мостове. Не им стигна времето на ПП да схванат, че вече трябва да предлагат решения, да бъдат системен играч, който мисли за дипломация, за това как България да избегне и да влезе в най-страшното. Да мисли за икономика дългосрочно, за енергийна стратегия как да се прави. Нищо от нещата, които трябва да изградиш, не изграждаш, и после пак искаш да се върнеш в онова състояние, в което е най-лесно да критикуваш.
Който се докосне до властта, буквално е попарен от суверена.
Автор: Кузман Илиев
*Пред Евроком