Всичко тече, всичко се променя. Доскоро мислехме, че няма какво да ни изненада – държавата България се движеше линейно по пътя на трансформацията от социалистическа в капиталистическа и от проруска в прозападна. Всеки си имаше различни мотиви: генерали от Държавна сигурност – да построят капиталистическа олигархия; политици – да се вредят в нея; интелектуалци се мъчеха да изпреварят вятъра; народът хранеше надежди или просто се приспособяваше…
Политическото русло ни носеше по коловоза, а свършеше ли горивото, цар, генерал или командир презареждаха. Изведнъж обаче настана ступор. Пътят е същият, влакът е на коловоза. Качени сме. Обаче не върви.
Тръгне, спре, скърца, машинистите се карат
Намираме се точно в такъв момент, видим е чрез напразните избори миналата година и безизходицата в парламента сега. Ако някой се чуди за причината, нека се запита какво стана с кръга „Монтерей“ – ами няма го, всичко на този свят си има биологичен край; как без тия генерали и ченгета ще припкаме напред контролирано щастливи? Разбира се, това е шега. Съвсем сериозно обаче следва да се отчете смяната на поколенията в ония потайни кътчета, където се пресичат многото пари с многото власт. Една трета век измина от старта на „прехода“, едни хора са си отишли, други са дошли, сменили са се ценности, разбирания, а и възможности за влияние. Днешният хаос може да се тълкува като вакуум, настанал след като хора, контролиращи процесите, вече не го правят – в общество, което все още не се е научило да се самоуправлява демократично.
Така или иначе въпросът защо се стигна дотук е много любопитен. И ако елиминираме трудно доказуемото задкулисие като фактор, то отговорът е: защото България тръгна да се променя, без да е постигнала консенсус какво точно да промени; и защото липсва съзнанието за компромиси, които неизменно следва да се правят.
Чисто практически на политически терен хронологията е добре известна: през 2020 г. десетилетната власт на Бойко Борисов бе омръзнала, събра се гражданска, политическа (включително външна) енергия срещу него; в стремеж да се намали неимоверната корупция, всички заговориха за „смяна на модела“; Борисов влезе в конфликт с президента, стартираха протести,
той загина политически;
насреща обаче не се формира единна алтернатива; в края на 2021 г., след като обществото се умори от избори, а партиите свършиха парите, се формира невиждана до момента коалиция. Тя събра несъбираемото, оцеля кратко. Но бе единственият вариант за някакво управление. И ето тук е ключовият момент: как така се оказа, че коалицията е безалтернативна? Защо нищо друго не можеше да произведе парламентът? Отговорът не е в математиката, тя е следствие. Обяснението е, че
България искаше различни неща:
– Народът преобладаващо желаеше да натири Борисов. Той целокупно е против корупция, схеми, олигархия… – иска „да смени модела“. Но не бе преобладаващо убеден, че политиците, тръгнали да щурмуват „модела“, не го правят на принципа „стани да седна“.
– Политиците също преобладаващо желаеха да махнат Борисов. Включително ДПС, включително изгрялата в края „Възраждане“. Имаше консенсус срещу ГЕРБ. Нямаше обаче консенсус за „смяна на модела“. Едни виждаха събарянето му просто като се махне Борисов. Други – след като и Гешев си отиде. Трети говореха за цялостна правосъдна, а и социална реформа. До ден днешен не е потвърдена искреността отвъд натирването на Борисов.
След като е така – а то бе видно още след първите априлски избори, – единственото възможно бе борците срещу Борисов да седнат и да се разберат как ще я променят пустата България, след като го отстранят. Следваше да подходят със съзнанието за взаимни компромиси. Ясно е, че не можеше всичко да се промени. Ясно е, че компромисите са отстъп от нещо хубаво. Но как без тях?
В коя точно житейска сфера човек не прави компромиси?
И така след едни хубави преговори в мола, избор на приемливи министри, бодри речи на красивите млади срещу старците от Мордор, стигнахме до… игнориране на човека на ИТН във Външно министерство, бламиране на човека на ИТН за шефския пост в БНБ, обещани, но недадени бюджетни пари на вицепремиера на ИТН. Вие, ако сте на мястото на Слави Трифонов, ще останете ли в коалицията?
Знам възраженията. Те идват от привърженици на другите партии от вече разтурената коалиция: „Ама той Слави е подводница на модела, ИТН е замислена, за да затрие промените. Какъв ти компромис с него!“. Аз обаче не съм много сигурен, че Трифонов е маша на модела. Проваляйки първоначалните усилия за общо правителство, той се държеше точно така, но практически предаваше властта на президента; Теодора Генчовска кацна във Външно министерство директно от администрацията на Радев. Със сигурност нещата не бива да бъдат приемани опростенчески. По-важното:
ако някой иска да променя България без Трифонов, просто нека спечели
нужния брой гласове. Защо ДБ не го направи на два вота, или пък БСП, а ПП на третия? Демокрацията не е упражнение да искаш постоянно нещо от позицията на праведността. Демокрацията е да спечелиш нужните гласове, за да прокараш идеите си. Ако не можеш, търсиш партньори, договаряш отстъпки и продължавате напред. Ключовото тук е разбирането да отстъпваш. Не може да пренебрегваш присъствието на други хора край теб, дори да не ги харесваш – нетърпимост, която виждаме и сред електоратите в социалните мрежи. С други думи, след като само по пенсионирането на Борисов имаше съгласие, за останалото следваше да се внимава. Иска ИТН БНБ – даваш я; Слави не ще своеволия за Македония – Петков е обран; обещаваш пари на Гроздан Караджов – даваш му ги…
Лорер може да акумулира пари,
а Караджов не може, така ли? Ако пък някой смята, с тия действия мафията щеше да се презареди, тоест са недопустим компромис, нека отговори на друг въпрос – нима вече няма базов компромис без вина на ИТН – за правосъдната реформа? Има ли вярващи още, че тази власт, дори ИТН да бе в редиците й, щеше да направи каквато и да е съдебна реформа? А могат ли да се случат конституционни промени без ГЕРБ? Решението точно към Трифонов да се прояви неотстъпчивост в морето от компромиси е лицемерие. Разбира се, той самият в никакъв случай не бива да бъде оправдаван. Но явно не му пука да е в управлението. Пука му на Петков. След като му пука, той следваше да прави големите отстъпки.
През цялото време Трифонов даваше сигнали, че е готов да развали „седенката“, ако не получи нужното според разбиранията си уважение. Петков обаче счете, че може да продължи напред, след като разбие депутатската група на ИТН. Разчитайки и на площадна подкрепа. Така стигнахме до там, където сме. До това да няма никакво значение дали правителството ще падне, или няма да падне. Не, просто ГЕРБ е вече отсреща. Там е и „Възраждане“. Тя, подкрепяйки Путин, обяснява, че иска да сме в обща държава с Македония (!?!). Някой в тази държава следваше да осъзнае, че има много по-големи рискове от детинщините на Тошковци и Славчовци.
Накратко: стигнахме до много опасна ситуация. Тя се дължи основно на незрялост. Не се проумя, че по пътя напред по-важно е моженето, съобразено с реалността край теб, а не искането, породено вътре в теб.
Автор:ДИЯН БОЖИДАРОВ
Източник: „СЕГА“